– Защото не можем да прескачаме през пространството, а само във времето. И не сме изцяло тук, все още присъстваме и в бъдещето, два дни по-късно, когато навсякъде по улиците на Ареса е пълно с бунтовници и войска, а войниците на генерал Гражданин ни търсят. В момента ние не виждаме онова време, но нашите тела все още са в него и може да ни се случат големи неприятности, затова трябва да приключим бързо.
– С какво да приключим? – попита Оливенко.
– Всички ние трябва да се хванем за вас, за гола кожа – за китката или за врата например. За да се внедрим напълно в това време. Два дни преди всичко да се обърка.
Оливенко изобщо не се поколеба – запретна ръкави и свали фуражката си.
– Хващайте се.
Двамата в двата края – войникът и момчето, се хванаха за едната му ръка първо с една ръка, а след като се пуснаха от Риг и Парам, и с двете.
– Още сме тук – рече момчето.
– И продължавате да се държите за мен в миналото – каза му Риг. – Макар и вече да не сте в бъдещето. Може би ние...
– Млъквай и довърши това – прекъсна го войникът.
Парам и Риг се хванаха за другата му ръка, но не се пуснаха.
– Знам, че ще е неловко, но хайде да видим дали можем да слезем заедно по стълбите – предложи Риг. – Възможно е всички освен мен да останат с вас, Оливенко. Ако се случи така, моля, продължете и ги изведете извън града, но така, че да не останат никакви улики. Никакви речни лодки, на които записват качващите се пътници. Нещо дискретно и да не оставя дири, които могат да се проследят.
– А ти къде ще бъдеш?
– Ще се постарая с всички сили да ви последвам – отвърна Риг. – Но сам сигурно ще мога да се измъкна много по-лесно, отколкото четиримата заедно... А вече сме петима. Може пък и да не изчезна и да остана с вас. Може би вече сме успели. Готови ли сте?
– Готови, и отгоре – отвърна старият войник. – Много приказваш, момче, а времето за приказки още не е дошло.
На Оливенко му се прииска да го зашлеви за тези думи. Биваше ли да говори така на сина на Кносо Сисамик! Но не знаеше в какви отношения са тези хора. Познаваше само Риг и през годините бе мярвал Парам. Останалите трябваше да приеме на доверие. Те тръгнаха непохватно надолу по стълбите – Оливенко вървеше по средата, а останалите бавно пристъпваха от двете му страни, стиснали толкова здраво ръцете му, че го болеше.
Чуха тракане на ботуши, които слизаха отгоре по стълбите.
– Да побързаме малко – подкани ги Оливенко. – Трудно бих могъл да обясня тази гледка.
Щом стигнаха долу, старият войник и Парам се пуснаха от него, но не изчезнаха.
После и момчето се пусна.
Вече бяха на улицата и само Риг все още го стискаше за лакътя с две ръце.
Другите трима го гледаха и Оливенко забеляза, че наистина се тревожат. От каквато и страхотия да се боеше Риг, тя плашеше и тях.
– Е, хайде – рече Риг. – Или ще се намеря в града, където ме издирват, или тук, с вас. Но и в двата случая вие ще сте добре и аз сигурно също. Няма да гръмна, я!
И щом го каза, се усмихна на Парам, макар че Оливенко не можеше да се досети защо. А после се пусна.
И си остана там.
– Ако си изчезнал, то на мен ми се привиждаш досущ същия и точно там, където беше – рече Оливенко.
Риг кимна.
– Винаги съществува възможност тялото ми едновременно с това да е останало и в бъдещето и ако някой ме хване там, докато обикалям като слепец, може да ме отвлекат от вас. Но лично аз в този момент смятам, че няма голяма вероятност за това. Мисля, че току-що открихме начин да се придвижваме в миналото.
– Много съм впечатлен от нас – подметна жлъчно старият войник.
– О, да не забравяме, че това е необратимо – продължи Риг. – Сега, когато съм тук, в миналото, заедно с всички вас, аз мога да виждам само дирите, съществували до този момент. Не мога да видя как двамата с Парам вървим през тунела, нито как я предадох на вас. Всичко това още не се е случило.
– Не беше ли това идеята? – попита момчето.
Старият войник се огледа.
– Сигурни ли сме, че никой няма да разпознае вас двамата? – попита той Риг и Парам.
– Никой не знае как точно изглеждат те – намеси се Оливенко. – Освен малцина избрани, а те няма да ги търсят по улиците. Не и днес.
– Искам да кажа, че не бих могъл да се върна в бъдещето, ако поискам – обясни Риг. – Мога да виждам дирите само в миналото. Което означава, че ако някога пак извършим това, но не искаме да останем в миналото, не бива да прекъсваме връзката си с бъдещето. Която може изобщо да не съм аз. Може да е Умбо или ние двамата заедно. Докогато с него продължаваме да съществуваме едновременно и на двете места и не сме свързани с живо същество в миналото, можем да се върнем в бъдещето. Как мислите вие?