– Мислим, че ти или си прав, или не си – отвърна Парам. – Но не разбирам какво значение има това.
– Защото точно така ще минем през Стената – поясни Риг. – Ще минем през нея във време, когато тя още не е съществувала. Но от другата страна ще искаме да се върнем в нашето време.
– Имало е време, когато Стената не е съществувала? – попита момчето...
„Умбо ли се казваше? Да, точно това беше смахнатото му име“.
– Преди дванайсет хиляди години – отвърна Риг. – А когато Стената не е съществувала, тук е нямало хора. Ако заседнем в онова стародавно време, ще бъдем единствените хора на света.
– Така ли ще го направиш? – попита Оливенко.
– Мисля, че ще се получи – отвърна Риг. – По-добре е, отколкото да се докараме до несвяст и да преплаваме през Стената с лодка.
– Поне никой няма да ни причаква от другата страна, за да ни убие.
– За какво говориш? – попита старият войник.
И така, докато вървяха по оживените улици на Ареса Сесамо, Риг и Оливенко разказаха за Кносо, истинския баща на Риг, и как той бе преминал през Стената само за да го убият от другата страна.
– И ти искаш да ни прекараш през Стената, като знаеш, че от другата страна някой чака да ни убие? – възмути се Самуна.
– Съществата, убили татко Кносо, са живели във водата – поясни Риг. – Ние няма да преминем по вода.
– Но там може да има други същества, които желаят смъртта ни – предположи Парам.
– Възможно е и да има. Едно е сигурно – хора, които желаят смъртта ни, има в този ограден свят. И тях ги бива в убийствата.
– Добре тогава – съгласи се Самуна. – Да пробваме и да видим дали ще оживеем.
– Един момент – рече Риг. – Ти не си длъжен да идваш, Самун.
– Не съм длъжен да върша нищо, което не искам.
– Мисля за Подмокрената – продължи Риг. – Тя те чака да се върнеш у дома. Не знам дали някога ще можем да се завърнем, след като преминем оттатък.
– Подмокрената е като сърцето ми и като мозъка ми – рече Самуна. – Не мога да си представя живота без нея. Но тя си ме познава. Знае, че тръгна ли нанякъде, винаги има възможност да не се върна. Тя го знаеше, като ме прати с вас. И затова ако дойда с вас и ме убият или не мога да се върна по друга причина, тя ще скърби и ще се пита какво ли се е случило с мен, но ще продължи напред. Ще продължи да живее своя живот в онзи град, кръстен на нея. Един от нас ще умре преди другия – такъв е животът. Разбираш ли ме?
Оливенко разбираше какво казва той, но му беше трудно да повярва, че е толкова хладнокръвен. Личеше си, че докато произнасяше тази реч, Самуна доста се бе разчувствал. Но просто нямаше да позволи чувствата му към любимата жена да му попречат да изпълни докрай дълга си.
Като истински войник.
„Като мен“ – помисли си Оливенко.
– И аз идвам с вас – заяви той.
– Не, наистина, нужно ни е само да ни помогнете да напуснем града – рече Риг.
– След около половин час вече ще отсъствам от служба без позволение – обясни Оливенко. – Когато успеете благополучно да излезете от града, по-добре ще е да остана с вас и изобщо да не се върна, защото ще съм дезертьор. Дезертьорите ги бесят.
– Значи не можете да дойдете с нас – рече Риг. – Постъпих себично, като ви помолих. Само ни дайте някакви идеи как да...
– Ти шегуваш ли се? – прекъсна го Оливенко. – Аз видях как баща ти премина през Стената и умря, млади Риг. И оттогава имам едно-единствено желание – да бях отишъл с него. Може би щях да успея да го спася.
– Но по онова време сте били дете, били сте му ученик. Какво бихте могли да направите?
– Защо, според теб, станах войник? – попита Оливенко. – За да мога, ако отново възникне такава необходимост, да съм годен да помогна.
– Никога не съм уважавал дезертьорите – обади се старият войник.
– Е, размажи си мнението по лакътя и си го оближи – сопна му се Оливенко. – Защото аз не дезертирам. Само ще ме помислят за дезертьор.
– А какво правите тогава? – попита Парам.
– Ще последвам принца и принцесата, наследниците на кралското семейство, в изгнание – отвърна Оливенко.
– А, тогава лошо няма – одобри Самуна.
Глава 23
Карета
Три години след като капакът на стаза камерата се запечата над безчувственото тяло на Рам, приключиха напълно с консервацията на пълната и детайлна колекция ДНК проби от местните форми на живот на планетата Градина. Същото важеше и за поставената в стаза сбирка от фауната и флората на Градина, която щеше да бъде възстановена в океана и на малките изолирани континенти след унищожението.
Заменимите не говореха помежду си – аналоговите им средства за комуникация бяха предназначени единствено за общуване с човешки същества в съзнание. Вместо това поддържаха непрекъснат разговор на дигитално ниво, споделяха опит и изводи, сякаш всеки четеше мислите на другите.