Корабните компютри не бяха недоволни – нито пък бяха доволни всъщност – от последната заповед на Рам да се подчиняват на заменимите. Корабните компютри не се интересуваха кой им дава нарежданията. Нито пък заменимите се интересуваха. Но най-дълбинните програми на заменимите им задаваха мисия, която дори Рам не би оспорил, и за да опазят тази мисия, те не можеха да бъдат подчинени на механичния разум на корабните компютри.
Его не съществуваше. Никое от механичните устройства, наречени компютри или заменими, нямаше интерес да наложи „своето“. Те нямаха „свое“. Имаха само програми, данни и изведените от тях собствени изводи. Деветнайсетте кораба напуснаха своите кръжащи около Градина орбити и се издигнаха на почти половин астрономическа единица, за да заемат оптимална позиция. После конфигурираха своите колизионни полета до необходимото равнище на абсорбция, разпадане, твърдост и съхранение и се устремиха към Градина.
Те не се сблъскаха с планетата едновременно, а удариха на внимателно изчислени интервали и под внимателно калибрирани ъгли така, че когато поредицата от удари приключи, оста на планетата се бе наклонила под ъгъл, достатъчен, за да се предизвика смяна на сезоните, а темпото на въртене се забави до 23 часа.
За разлика от метеорите, които при сблъсък с планета се изпаряват до голяма степен или напълно, ударите не засегнаха по никакъв начин самите кораби, като се изключи това, че те внезапно спряха. Но дори и това бе смекчено от вътрешните полета във всеки кораб, които поглъщаха енергията от загубата на инерция и я прехвърляха отвъд магнитното поле на Градина.
Големите отломъци, изхвърлени нагоре от ударите, скоро паднаха на повърхността, ала никой от тях не успя да проникне в полетата, издигнали се като колони над всеки кораб. Вследствие на това, когато се оформи новата повърхност на Градина, над всеки кораб се образуваха деветнайсет шахти с гладки стени, отворени към откритото небе, излизащи не точно от центъра на планетата, а по-скоро под такъв ъгъл, че постоянно да бъдат под наблюдението на спътниците в геосинхронна орбита. Междувременно гъст прах почти напълно блокира слънчевите лъчи над повърхността и уби всички растения, които не бяха унищожени от топлинните и от ударните вълни. Повечето местни животни, които не бяха измрели веднага и не се бяха задушили минути по-късно, умряха от глад. В пещери, в някои закътани долини на повърхността на Градина няколко растителни и животински вида оцеляха. В океана много видове растения и животни, на които липсата на светлина и гъстата утайка им понасяха, продължиха да живеят.
Градина не беше мъртва. Но почти по цялата и` повърхност живот не се наблюдаваше.
* * *
– Първо трябва да си намерим по-свестни дрехи – рече Оливенко. – Или по-дрипави, зависи откъде ще го погледнеш.
– Това важи за кралските особи – рече Умбо. – Ние със Самуна сме си облечени точно както трябва.
– Моля те, не ни наричай така! – сопна му се Риг.
– Той е прав – подкрепи го Самуна. – Отърви се от този си навик, иначе ще изтърсиш нещо, което ще ни издаде всичките.
– Извинявайте – отрони неохотно Умбо.
– Вие сте облечени като привици – отбеляза Оливенко. – Казвам го в най-добрия възможен смисъл.
– Трябваше да изглеждаме като привици. Та ние сме привици – отвърна му Самуна.
– Няма как да докараме и нея в такъв вид, че да не се откроява сред вас – продължи стражът. – Или трябва да ви облечем в ливреи, за да изглеждате като нейни слуги, или ще се облечете като хора, които биха могли да пътуват с нея.
Риг оглеждаше внимателно другите и разчиташе езика на тялото им.
– Слушайте – нареди им той. – Оливенко не поема командването, само ни обяснява неща, които никой друг сред нас няма откъде да знае.
– Кой е казал, че аз съм поел командването? – наежи се Оливенко.
– Никой – отвърна Риг. – Всички допринасяме кой с каквото знае и вършим онова, което умеем. Оливенко познава този град така, както никой от нас не го познава, а най-малко сестра ми.
– Имаме ли достатъчно пари? – попита Оливенко. – Защото аз нямам дори колкото за обувки за еднокрак.
– Ние имаме достатъчно – успокои го Самуна.
Парам седеше до Риг, свела скромно очи. Такава беше стратегията º за оцеляване в дома на Флакомо и на Риг му хрумна, че това продължаваше да бъде най-сполучливата º маска. Никой не знаеше как точно изглежда принцесата – тя много, много отдавна не се бе появявала пред хора. А никой не би очаквал от кралска особа да се държи толкова... смирено.