Бащата бе научил Риг да се държи така, както е нужно. Той умееше да привлича погледи, да налага присъствието си на другите така, че да не могат да откъснат очи от него. Умееше и да изчезва, да става незабележим дори когато освен него в стаята имаше само още един човек. „Хората се държат с теб така, както ти очакваш да се държат“ – казваше Бащата. Риг се оплакваше, че те работят само с животни и това надали има някакво значение. Сега можеше само да се пита дали Бащата не е знаел всичко и не е предвидил всичко.
– Можем да използваме карта – предложи той.
– Аз знам как се стига до Стената – обади се Самуна.
– И без това не е трудно – додаде Оливенко. – Накъдето и да тръгнеш, накрая все до нея стигаш.
– Но скоро ще започнат да ни преследват – припомни Самуна. – Ние напускаме града днес, но след като разберат, че ни няма, за колко време войниците на генерал Гражданин ще ни заловят на пътя? Дамата не ми изглежда готова за дълго преследване.
– На мен ми трябва място, където земното равнище не се е променяло от единайсет хиляди години насам.
– Я, съществуват ли карти с подобни сведения? – попита Самуна.
– Трябва ми каменисто място без река, достатъчно равна земя, трева, но без дървета, ако намерим такова. Колкото се може по-малко дървета.
– Сещам се за няколко места, които може да подхождат – рече Самуна.
– Кое е най-близкото? – попита Риг.
– На изток е. Има и едно доста на юг оттук.
– Вие с Умбо помните ли как минаваха границите на онзи глобус в Кулата на О? – попита Риг Самуна. – Не искаме да попаднем в същия ограден свят, в който са убили татко Кносо.
Самуна се спря и затвори очи.
– Намира се доста на юг от границата със съседния ограден свят. Няма да е същият.
– Добре – прие Риг. – Хората там не са... добри.
– Светците да ни пазят да не попаднем на място, където хората не са добри! – възкликна Умбо. – Трябват ни поне толкова добри, че да не ни убият веднага.
Вече отново вървяха и скоро стигнаха дюкяна, който търсеше Оливенко.
– Не че някога съм купувал нещо оттук – рече той. – Но дрехите са хубави, макар и да не са шити за някого по поръчка. Нямаме време за шивачи.
Дюкянджията ги огледа от горе до долу, като си отбеляза разликата между Самуна и Умбо, от една страна, и Риг и Парам, от друга.
– Не искаме да бием на очи, докато пътуваме – обясни Риг. – Тези двамата, мисля, стигнаха до крайност – посочи той Умбо и Самуна.
– А вие дори не сте се опитали още – отвърна дюкянджията.
– Не щем да изглеждаме толкова бедни, та ханджиите да ни нямат вяра, че ще им платим, нито пък толкова богати, за да изкушаваме крадците.
Дюкянджията се изкиска шумно.
– С двама войници като тези, доста храбра банда ще трябва да е, та да ви нападне.
– Ние няма да изглеждаме като войници – поясни Оливенко.
Дюкянджията отново изгледа него и Самуна от горе до долу.
– Желая ви успех в това. Но нямам вълшебни дрехи, с които ще изглеждате крехки и изтънчени.
– А такива, с които ще изглеждам висок? – попита Умбо.
– Ей това мога да го уредя... ако нямате нищо против да ходите на много високи обувки.
Отне им един час, но се облякоха с удобни дрехи, които им стояха доста добре. Пак изглеждаха заможни, но не и много богати. Семейство на търговец може би.
– А кои сме и какви сме? – попита Оливенко, когато отново тръгнаха по улицата. – Аз съм твърде млад, за да мина за нечий баща. А вие, господине, честно казано, сте твърде стар.
– Досега успяваше да мине – отвърна Самуна.
– Самуна е баща на Парам и мой също – обясни Риг. – А Умбо е братовчед ви от горното течение на реката, изпратен в Ареса Сесамо да се учи под вашия надзор.
– А, да, на това всички ще се хванат – измрънка Умбо.
– Не съм казал, че действително си получил образование – ухили се Риг, но усмивката му не помогна. Умбо беше малко кисел, а Парам още повече се стесняваше. Може би в новите дрехи не се чувстваха удобно. А може би се страхуваха от онова, което предстоеше.
– Вижте, знам какво искам от всички вас – продължи Риг. – Само двама от нас са заплашени от сериозна опасност. Но не можем да отидем на безопасно място... ако то наистина е такова... без останалите. Особено без тебе, Умбо.
– Че аз оплаквам ли се?
– Мислех си, че вероятно би предпочел...
– Стига си се извинявал за това, че си жив – сряза го Умбо. – Ти не познаваш ли приятелите си? Не знаеш ли какво е дружбата?
– Не ми изглеждаше много радостен.
– Не съм радостен – рече Умбо. – Не познавам този тип, но знам, че той работи в градската стража, а ние му поверяваме живота си.
– Той закъсня за дежурство и утре вече ще е дезертьор – напомни му Риг.