Самуна завъртя очи.
– Глупаво момче. Отиваме там.
И те оставиха търговеца. Риг знаеше, че като му каже истината за крайната им цел, но чак след като се е мъчил да бъде потаен, мъжът ще реши, че го лъже. А също и войниците, които щяха да го разпитат. И дори и генерал Гражданин да решеше, че наистина са тръгнали към Стената, тя беше голяма и дълга. Скоро приключиха с покупките. Беше вече доста късно и не можеха да тръгнат на път. Но и конярят, и търговецът им бяха препоръчали няколко странноприемници по пътя, който водеше извън града. Преди да се е стъмнило съвсем, те стигнаха втората и пренощуваха там – Парам в едната стая със здраво залостена врата, а останалите си поделиха леглото и пода в другата.
– Ако някой драсне по вратата ти през нощта, вдигай врява и начаса ще го хванем! – заръча Самуна на Парам.
Тя поклати глава.
– Ако някой се опита да нахлуе в стаята, ще я завари празна.
Самуна се слиса, но после се сети за дарбата º, въздъхна и вдигна рамене.
– В странен свят живеем.
* * *
Колкото по-далече навлизаха в провинцията, толкова по-необикновена ставаше тяхната експедиция. Те не пътуваха по главен път между важни градове – този път хората използваха главно за да карат реколтата и стока на пазара или да си ходят на гости по съседски. Понякога той дори не беше и път, а тук-там няколко коловоза из някоя ливада или пасище, и се налагаше Самуна да яхне петия кон, за да огледа къде пътят започва отново, та Оливенко да знае накъде да подкара каретата.
– Твърде много се набиваме в очи – рече той една сутрин, след като потеглиха от дома на един заможен чифликчия, който бе предоставил на Парам стая в къщата, а на останалите – плевнята си. – Може би през първите дни Гражданин е търсил принца и принцесата или пък принца и принцесата и техните приятели привици, момче и стар войник. Но сигурно скоро са разбрали, че сте купили карета, и вече ни броят за петима, а каретата ги улеснява да ни проследят. Няма да се изненадам, ако са вече само на един ден път от нас, особено като се има предвид, че всяка нощ спираме да преспим в някой хан, странноприемница или къща.
– Но поне сме далече от главните пътища – отбеляза Умбо.
– И затова още повече се набиваме в очи – рече Самуна. – Ти потвърди мисълта му, момче.
– Какво да правим? – попита Риг. – Ако продадем каретата или я подарим, те ще разберат и ще престанат да търсят карета.
– Не може ли да я скрием някъде? – попита Умбо.
– Вероятно – предположи Оливенко.
– Не – възрази Самуна. – Аз знам как бих постъпил като войник, когато следя някого, и ви уверявам, че няма шанс да я скриете някъде, където не бих я намерил.
– Вярно си е – съгласи се Риг. – И двамата с Бащата ни биваше в проследяването.
– Ти и твоите дири! – възкликна Умбо.
Тогава се обади Парам:
– Мисля, че Умбо е прав, трябва да я скрием.
– И после какво ще правиш, Парам? – попита Риг. – Яздила ли си някога кон?
– Помня, че като малка яздих веднъж – отвърна Парам и се усмихна. – Знам, че аз съм причината да пътуваме толкова бавно и да бием толкова на очи. Каретата е за мен, защото не можах да пробягам и сто крачки, без да се задъхам, в деня на нашето бягство от града.
Риг кимна и вдигна рамене.
– Ние сме такива, каквито сме, Парам. Никой не ти е дал възможност да развиеш издръжливост.
– Но трябва да я развия – заяви тя. – И каретата никак не ми помага. Затова я скрийте.
– Къде? – попита Оливенко.
– Как? – попита и Самуна почти в същия миг.
– В миналото – отвърна Парам.
Риг се възмути, че сам не се е сетил.
– Достатъчно далече в миналото – там или някой ще я намери и ще я открадне, или тя ще си стои и ще гние сто години на дъжда и вятъра, а хората на Гражданин ще са убедени, че не е нашата.
Избраха място, където пътят вървеше по билото на полегат хълм и се спускаше повече от миля по-надолу към два потока, течащи от двете му страни. Скоро разпрегнаха конете и те закуцукаха из ливадата отляво, пасейки мирно – три от тях бяха натоварени с провизиите, сръчно увити и завързани на гърбовете им от Самуна.
– Съжалявам, че нищичко не разбирам от това – извини се Оливенко. – В градската стража нямахме особена нужда от товарене и разтоварване на животни.
– Както каза Риг, ние сме такива, каквито сме – отвърна Самуна.
– Е, добре – рече Риг. – Ние четиримата ще се върнем в миналото и ще избутаме каретата встрани от пътя. Ако я бутнем и тя се изтърколи към потока, ще прилича на злополука от старо време. Парам може да остане с конете.
– А аз ще остана с нея – заяви Умбо.
– Не си много едър, но все пак можеш да помогнеш – рече Самуна.