– Е, добре – съгласи се Риг. – Но аз се тревожех повече дали каретата ще остане.
– Тогава хайде всички да я пуснем и да се върнем във времето на Умбо и Парам, за да проверим дали тя ще остане тук.
– Но аз не искам да я зарязваме край пътя.
– После пак ще се върнем и ще я преместим. Хайде първо да проверим – настоя Самуна. – Преди да сме се напънали да я бутнем надолу по хълма и да открием, че тя си е останала в настоящето и шпионите на генерал Гражданин веднага ще я забележат.
– Умно – отбеляза Риг.
– Казваш го така, сякаш щом за това се е сетил сержант Самун, а не ти, значи ти си тъп – установи Оливенко.
– Свиквай – посъветва го Самуна. – Риг постоянно се учудва, когато някой се окаже по-умен от него.
– Сега всички ще пуснем каретата – нареди Риг, без да обръща внимание на приказките им. – Умбо, върни ни в настоящето.
Оградите изчезнаха. И кравата изчезна. Каретата – също.
– Браво, отървахте се от нея – похвали ги Умбо.
– Ние не сме я преместили, а нея я няма – посочи Оливенко.
Риг огледа дирите по пътя и откри отговора.
– Един ден след като сме я зарязали там, пет-шест дири стигат до нея и спират. С два коня... Не, прекалено дребни са. Магарета. Не идеални, но достатъчно силни, че да я теглят. Откарали са я... долу, в онази плевня.
– Каква плевня? – попита Оливенко.
– Изгнилите рухнали греди там – посочи Умбо. – Били са плевня.
Риг побягна, а Умбо се втурна подире му.
– Парам, ти стой там!
Това беше почти гаранция, че тя ще слезе по хълма заедно с Оливенко и Самуна, като внимава къде стъпва по неравната земя. В правоъгълника, очертан от останките на стени и сред развалините на покрив, рухнал преди петдесет години, все още се различаваха колелата на каретата, а също и ръждясалите, потъмнели метални части.
– Еха, бива си ни! – възкликна Самуна.
– Хубавата карета е отишла зян – намръщи се Оливенко. – Тия са я взели от пътя и така и са я зарязали тук.
– Но скривалището е добро – отбеляза Умбо.
– Отначало са я изкарвали доста пъти – обясни Риг. – Купили са четири коня да я теглят. Но не винаги са я ползвали едни и същи хора, била е нещо като махленската карета. Преброих... пет различни групи, които са я изкарвали по различно време. Но винаги с едни и същи коне.
– Купили са четири коня? – удиви се Умбо.
Риг знаеше какво си мисли той. Никой във Водопаден брод не би могъл да купи четири коня наведнъж.
– Сигурно са събрали пари помежду си, за да ги купят – предположи Самуна.
– Но не са ги сменили – заключи Риг, оглеждайки дирите. – По някое време каретата е била теглена от три коня, сетне – от два. А после никога повече не са я изкарали. Значи са я използвали, докато конете са били живи.
– Сигурно са изтощили конете до смърт с оран и брануване или с теглене на каруците по жътва – предположи Самуна.
– Чудя се дали са смятали, че си струва да имат карета и да я изкарват понякога.
– Нашият малък дар им е излязъл солено – рече Риг.
– Я стига, били са във възторг! – възкликна Умбо. – Риг, ами ако нас можеха да ни разхождат с карета като малки?
– Представи си как баща ти дава пари, за да се купи общо прасе, за четири коня да не говорим, а после го дели!
Умбо потръпна.
– Да се връщаме на пътя. Преследвачите ни надали са ни изчаквали някъде да си свършим работата. Ами ако сега се зададат по пътя? Какво ще правим?
Риг ги поведе обратно нагоре по хълма, към конете. Виждаше, че на Парам º е трудно да се изкачва, но Оливенко начаса º се притече на помощ и той изтича напред. Горе на билото, докато галеше коня, който си беше избрал, Риг огледа за нови дири по пътя назад и надолу. Огледа на мили наоколо, но не забеляза други следи освен животински и на местни хора, които си вършат работата. Не ги бяха настигнали още. Стори му се, че би било добре да се върнат няколко дни назад в миналото, всичките, заедно с конете, за да увеличат още повече времето, което ги отделяше от преследвачите. Но отхвърли идеята, без да я огласи. За да се върнат, трябваше да се закачат за някого, както се бяха закачили за Оливенко. Това щеше да е паметно събитие и когато дойдеха хората на генерал Гражданин, те щяха да разберат, че Риг и хората му умеят да се придвижват във времето.
Ами ако прескочеха десет години назад или петнайсет или сто, тогава какво? Как можеха да предположат на какви неприятности ще се натъкнат? Или как биха могли да променят бъдещето? Може би от тях щеше да тръгне легенда за пътешественици, които изскачат изневиделица, или, още по-зле, за принц и принцеса, които падат от небето. И генерал Гражданин или пък майката на Риг щяха да се досетят какво се е случило и да се подготвят да ги хванат веднага щом излязат на този път. Не, те щяха да пътуват в настоящето, докато нещо не ги принуди да постъпят другояче.