– Все едно доброволно влизаш в кошмар – отвърна Парам.
– Много добре – отбеляза Самуна.
Оливенко подаде на Риг юздите на коня, който водеше, а после закрачи на изток, изкачи едно възвишение и не след дълго изчезна зад него.
– Той ще се върне – рече Самуна.
И наистина, Оливенко се появи по-нататък, в южна посока – вървеше решително, докато най-сетне не чу, че го викат, и не видя, че му махат. Изглеждаше искрено слисан, че ги вижда, и затича към тях.
– Как го направихте? – попита той. – Как успяхте да ме изпреварите?
Те се разсмяха, а Самуна обясни.
– Това е Стената. Тя те отклонява. Ти продължаваш да вървиш бързо и упорито, нали? Мислел си, че можеш да навлезеш като таран. Но Стената те отклонява. С всяка стъпка променяш мъничко посоката си, отклоняваш се все повече и накрая тя остава надалече, а ти си мислиш, че още вървиш към нея.
– Не сте се и помръднали? – и чак тогава Оливенко забеляза, че конете си стояха горе-долу на същото място, както когато тръгна.
– Стояли сте тук и сте ме чакали?
– Значи стената те мами, за да не я приближиш? – попита Парам.
– Не – отвърна Самуна. – Изпълва те със скръб и ужас. Разсъдъкът ти не може да ги понесе и сам се подлъгваш да се отдалечиш.
– Исках да разбера какво е чувството – рече Оливенко. – Не вярвах наистина, че ще премина.
– Трябва да си избереш някакъв ориентир от другата страна. И като казвам „избереш“, имам предвид да си запишеш какъв е и постоянно да поглеждаш написаното, за да не го забравиш. Избираш ориентира и вървиш направо, без да откъсваш поглед от него. Така ще се приближиш достатъчно, че наистина да го почувстваш.
– Тогава искам да го направя, за да позная това чувство – заяви Оливенко.
– Никога ли не си сънувал кошмар? Никога ли не си се събуждал облян в студена пот или в сълзи?
Оливенко потръпна.
– Казваш ми, че вече го познавам?
– Казвам ти, че не ти и трябва. Защото колкото повече се приближаваш, толкова повече причини ти изтъква твоят разум да си обзет от ужас и покруса. Започват да ти се привиждат чудовища и изтезания, виждаш близките си, измъчвани и убити. А после цял живот си спомняш онова, което твоят разсъдък ти е показал, за да ти обясни скръбта и ужаса.
– Тогава се питам как изобщо някой е разбрал, че това е Стена, а не място, обитавано от призраци. – излезе на преден план ученият у Оливенко.
– Ти не усети ли въздействието на Стената, когато си дошъл с татко Кносо? – попита Риг.
Оливенко поклати глава.
– Баща ти ни накара да останем далече назад. Аз наблюдавах какво се случва с него през далекоглед. Стената е отбелязана с шамандури от хиляда години. От страх, че корабите могат да се загубят. Ако вятърът задуха от неподходяща посока, моряците могат да попаднат твърде близо до нея. Тогава полудяват. Всички знаят, че лодките минават през Стената, затова на баща ти му хрумна, че може да преплава в безсъзнание.
– Не го ли е било страх от сънищата? От кошмари, докато я прекосява?
– Упойка без сънища – отвърна Оливенко. – Не знаем дали се е получило, той никога не успя да ни разкаже.
– Да продължаваме – призова ги Самуна. – Освен ако не искаш да пробваш пак, Оливенко.
– Не – отказа се стражът. – Ще има достатъчно време за ужасите на Стената, когато намерим мястото, откъдето ще прекосим заедно. – Той погледна Риг. – А какво място търсим?
– Равно място. Каменисто, без дървета, но не толкова стръмно, че да има условия за лавини и свлачища. С Баща ми видяхме такова място на върха на Високата скала. Цялата област е била огромен вир, а водопадът Сташи се е изливал през скалата. Но водата е подкопавала скалата, врязвала се е все по-дълбоко, и нивото на вира е спадало все повече и повече. Сега то е просто обширно равно място около реката, а тя тече далеч под ръба на скалите в дълбок каньон, който не е съществувал преди дванайсет хиляди години.
– Видял си миналото? – попита Парам. – Вирът?
– Видях дирите на хората – отвърна Риг. – Видях къде са минавали, къде са били мостовете. Къде са плували. Дири във въздуха, където някога е имало суша, преди тя да рухне. Никой от нас не може да лети. Трябва да изберем място, което не е много разрушено, място, където дирята, която трябва да последваме, не е във въздуха. И където няма много животни за храна, та да не се окажем лице в лице с някой хищник, на който да му се сторим лесна плячка. Място, което преди дванайсет хиляди години е било същото като днес.
– И това ли е всичко? – попита Самуна.
– Защо, да не би да знаеш такова място?
– Аз съм пазил само западната Стена и ти знаеш, че просто се заяждах.
– Преди хората да дойдат по тези места, тук е имало животни – продължи Риг. – Не дребни като ебеците и рътерите и меченцата. Някои са били огромни. И сред тях е имало хищници. Докато се приближавахме към Стената, търсех такива. Повечето от древните животни нямат нищо общо с онези, които съм виждал. Старите дири са страшно бледи и изличени и не напомнят на никое от животните, които съм преследвал заради кожите им. Затова никога досега не бях ги изучавал. Те са различни. От друго място.