Но това означаваше, че тя се движи с много по-бавна крачка от нормалната. Колко далече имаше намерение да стигне? Защото дирите на преследвачите им приближаваха безспирно и с това темпо на групата на Риг не º оставаше много време. А им трябваше, за да преминат отвъд Стената, та да може после Умбо да стане невидим заедно с Парам. Тя постъпваше безотговорно, като хабеше безценните минути за опити. За нея бяха изминали само една-две минути, убеден беше Риг. Не беше навлязла по-далеч от няколко десетки крачки навътре в Стената. Колко ли щеше да научи от това?
Тя стана видима.
И изпищя.
Риг се завтече към нея. Оливенко и Самуна – също.
– Аз ще я доведа, дръпнете се! – извика Риг. Вече усещаше как скръб, ужас и отчаяние изпълват душата му. Бе убеден, че никога няма да стигне до Парам, че всичко е загубено. Знаеше защо сестра му пищи.
Тя залиташе към него с лице, разкривено от скръб и лудост.
– Тичай към мен! – изкрещя той. – Не изчезвай пак! Нямаме време!
След миг той я стигна, но страхът вече беше непоносим. Разумът непрекъснато му изтъкваше причини да се страхува. Те бяха в плен на Стената и никога нямаше да излязат оттам. Земята щеше да се разтвори и да ги погълне. Генерал Гражданин вече бе пристигнал и щеше да ги убие. Нищо нямаше да се получи, всичко щеше да се провали.
Парам не би могла да стигне толкова далеч, ако я бяха изпълвали такива чувства, докато се придвижваше невидима през Стената. И можеше да сложи край на всичко, като отново стане невидима. Но ако го направеше, тогава вече щеше да има истинска причина за отчаяние. Защото когато излезеше от забавеното си движение, преследвачите им щяха да са твърде близо и всичко щеше да приключи.
Но Парам се оказа по-силна, отколкото смяташе Риг. Всъщност и той беше по-силен, отколкото предполагаше. Защото тя не забави движението си във времето, за да прекрати мъченията. А той не º се примоли за това, макар да изгаряше от желание.
Още една крачка и още една, и изведнъж те усетиха как ужасът затихва. Още една крачка и още една, и се освободиха от него. Бяха стигнали при другите.
– Трябваше да разбера – рече Парам. – Трябваше да разбера дали с помощта на моето малко и жалко умение ще можем да преминем оттатък.
– Е? – попита Риг.
– Дори и в забавеното време го чувствах – отвърна Парам. – Мислех, че моята способност сигурно няма влияние върху това, толкова ужасно беше. Но когато се върнах в реалното време, стана много по-страшно. Непоносимо. Както си го почувствал ти. Значи моята способност наистина е от полза и ако забавя своя ход още повече, мисля, че с Умбо няма да почувстваме нищо. Или ще бъде толкова слабо чувство, че да не ни засяга. И още нещо. Не става по-страшно. Ужасът бързо достига върха си и остава на това ниво, докато продължаваш да вървиш. Точно тогава се спрях – когато разбрах, че не става по-страшно с всяка моя крачка. Братко, мисля, че Стената не може да ни причини по-голям ужас от този, който вече преживяхме.
– Страшно си беше – рече Риг.
– Цялото ти лице е в сълзи и сополи. Грозна гледка – обади се Самуна.
Риг избърса с кърпа устата и носа си и изгледа сърдито всички.
– Вие двамата, качете Парам на скалата. Качете ги двамата с Умбо, после слезте и си вземете торбите. Ако искаме да приключим, преди генерал Гражданин и войниците му да стигнат тук, ще трябва да изминем тази миля тичешком.
– Самият генерал Гражданин?
– Познавам дирята му.
– Но майка ни не е с тях – обади се Парам.
Скоро тя щеше да може и сама да провери.
– И майка ни е с тях – осведоми я Риг.
– Дошла е да го види как ще ни хване? Да види как ще умрем?
– Или да ни види как ще минем през Стената – отвърна Риг. – Те са на коне и сега яздят в галоп. Качвай се на скалата!
Колкото и да бяха бързи, на двамата мъже им бяха нужни пет минути, за да качат Парам на скалата, да слязат обратно долу и да нарамят торбите.
– Готови ли сте? – попита Риг.
– Да – потвърди Оливенко.
– По-готов няма накъде – подхвърли Самуна.
Риг ги поведе – две крачки имаше до мястото, където древната диря, която щяха да следват, навлизаше в Стената. Държеше Самуна за ръка, а Самуна водеше Оливенко. А после се взря напрегнато в дирята, защото тя беше много бледа и стара...
Риг вдигна ръка и започна да свива и разпуска юмрук.
И веднага видя на пътеката животно, което се носеше по нея. „Не – помисли си той. – То се движи твърде бързо, няма да издържим на темпото му“. Но после се досети как всъщност действат дирите. Животното ходеше според собствените му очаквания.