Выбрать главу

– Трябва да тичаме – прошепна Риг, щом отново се обърна напред. – Можем ли да пришпорим животното да побегне?

Бяха изминали повече от половината разстояние. Три четвърти. Но сенките им бяха твърде дълги, отнемаше им твърде много време. Щом го натиснаха срещу перушината, животното наистина ускори ход, но перата се врязаха в ръцете им. Видимите бодли по върховете им не бяха единствените – всяка нишка на всяко перо също беше бодил и се врязваше в кожата им. Би било чудесно, ако имаха ръкавици, помисли си Риг, но продължи да натиска, без да обръща внимание на болката. Животното препусна в тръс, а той подтичваше подире му.

Горе в небето изведнъж нещо проблясна като падаща звезда над далечния хоризонт и засвети все по-ярко, ослепително ярко. Вече тичаха и Риг бе обзет от страх, че може би ще накарат животното да бяга твърде бързо, толкова бързо, че да не издържат на темпото му. Но земята беше доста равна и засега успяваха да не изостават. Сега бодлите не се врязваха в дланта му, беше по-лошо – бяха пробили плътта му и се подаваха през кожата. Болеше. Сигурно имаха куки, които се бяха забили в ръцете му.

„С моя късмет сигурно са отровни и до вечерта ръката ми ще изгние и ще падне“.

Той отново се огледа назад и видя, че Парам му правеше знаци още по-трескаво. Видя и друго – че светлината изобщо не идваше от падаща звезда. Беше нещо много по-голямо и черно и се спускаше толкова бързо, че докато го наблюдаваше, то удвои размерите си. Предницата му сияеше като слънцето и докато Риг забележи това, то се спусна зад хоризонта и той реши, че ще се забие в земята.

И щом си го помисли, над хоризонта избухна ослепително сияние, а веднага след това се надигна чернобял облак. Миг по-късно земята така се разтресе, че Риг щеше да се препъне и да падне, ако не се държеше за животното, стъпило здраво на земята. И тогава разбра каква грешка беше допуснал. Избрал беше най-скорошната диря, преминала през Стената преди всичко да се промени, и с това бе успял да прехвърли себе си и приятелите си точно в онзи момент в миналото, когато човеците бяха пристигнали от космоса. Онова черното сигурно беше апаратът, с който бяха долетели. А вълнуващата се земя, огромният облак, блъвнал след тях – беше краят на света. Той гледаше как черният облак пъпли към тях и веднага разбра, че ако ги достигне, те никога повече нямаше да си поемат дъх.

Вдигна ръка и отново започна да свива и разпуска юмрук. „Върни ни в настоящето“.

После погледна напред и видя защо Умбо не му се бе подчинил веднага. Оставаха им още няколко минути, докато стигнат ориентира, който му беше посочил и който щеше да означава, че вече са избегнали опасностите на Стената. „Има и по-големи опасности от мъчителните чувства и отчаяния страх“. Риг отново даде знак. „Върни ни в настоящето или ще умрем тук, Умбо!“ И другите видяха сигнала му, и понеже и те усещаха, че земята се тресе, независимо дали се бяха огледали и видели на какво се дължеше това, никой от тях не се изненада. И двамата сигурно бяха разбрали онова, което бе разбрал и Риг – че когато Умбо повярва на знака му и му се подчини, ще им се наложи да изминат последното разстояние, измъчвани от Стената, изпълнени с ужас и скръб, и само силата на волята им щеше да ги крепи, докато притичат отвъд, на сигурно място, в съседния ограден свят.

Риг даде знак за трети път.

Защо Умбо не внимаваше? Защо все още се държеше за животното, защо...

Сянката му не се удължаваше – всъщност той изобщо нямаше сянка, все още беше утро. Земята не се тресеше. Все още държеше животното, но сега то за пръв път се уплаши. И как да не се уплаши! Ужасите на Стената се стовариха върху тях като грамаден юмрук и смазаха цялата им надежда – и на хора, и на животни.

– Бягайте! – кресна Риг.

Оливенко се опита да го хване за ръка, но Риг притисна лакти до тялото си и се втурна стремглаво, движеше ръцете и краката си възможно най-бързо. Имаше предимството, че бе изпитал цялата тази мъка и преди, и знаеше, че ако изтича достатъчно далече, тя ще изчезне. Но пък другите бяха войници. Бойци. Силни мъже.

И разбира се, и двамата го задминаха – и двамата можеха да го надбягат и той знаеше, че е напълно оправдано да го изпреварят, ако могат, но въпреки това се изпълни с отчаяние, защото знаеше, че те щяха да оживеят, а той – да умре, понеже не можеше да тича толкова бързо като тях. Сякаш тяхната бързина го забавяше. От страх му се стори, че земята отново се тресе, прашният облак пак приижда зад него, задушаващият прах, който щеше да убие и него, и всичко живо. Разумът му се опитваше да му каже нещо друго, нещо важно за прашния облак, но не можеше да схване точно какво, защото ужасът от праха бе така непоносим, че не можеше да мисли. Никога не би могъл да избяга от него. Ала беше длъжен.