Оливенко бе спрял да тича и се беше обърнал към него. Крещеше нещо, което Риг не можеше да чуе. После и Самуна спря, обърна се, махна и му извика.
Но те бяха твърде далече напред, той не можеше да ги настигне. Облакът щеше да го догони, вече го застигаше. Вече усещаше как навлиза в дробовете му, гъстият прах, който спираше дъха му и го задушаваше. Той скри двамата мъже от очите му. Скри всичко, потопи света в чернилка и тъма. И в мрака Риг се препъна и падна.
Скръбта, ужасът и отчаянието, които го заляха, бяха по-силни, отколкото би могъл да понесе. Прахът щеше да накара сърцето му да спре, също както бе задръстил дробовете му и заслепил очите му. Искаше само едно – да умре.
А после вятърът го издигна и го понесе напред. Извън мрака. Извън праха. Извън слепотата, скръбта, задушаването и неспособността да дишаш. А вятърът изобщо не бе вятър, а ръцете на Самуна и Оливенко. Те се бяха върнали обратно в Стената, когато той падна, обратно в мъките и страданията, за да го спасят и да го изведат оттам, и бяха успели, защото сега и тримата се намираха отвъд Стената.
– Благодаря ви – прошепна Риг. – Задушавах се. Бях ослепял.
– Знам – отвърна Самуна и го притисна към себе си.
– Видяхме края на света – рече Оливенко. Риг го погледна и забеляза, че по лицето му течаха сълзи.
После се обърна и погледна нататък, накъдето гледаха двамата мъже. Отвъд Стената, широка повече от миля, към скалата, където стояха Умбо и Парам. Но тях ги нямаше там.
Вместо това десетина мъже с дебели железни лостове търчаха насам-натам под скалата и ги размахваха из въздуха. Двама се бяха качили отгоре, също с тежки лостове, и също ги размахваха във въздуха и се протягаха, за да стигнат възможно най-далече.
Майка му и генерал Гражданин, на коне, не ги и поглеждаха, а се бяха вторачили отвъд Стената, над тревистата равнина. Гражданин държеше далекоглед. Той го подаде на майка му.
Отначало Риг предположи, че гледат него, Самуна и Оливенко, но постепенно разбра, че не беше така.
Обърна се в посоката, накъдето гледаха те.
Животното беше преминало в настоящето заедно с тях. Риг го беше използвал, за да ги пренесе в далечното минало, но когато Умбо ги върна в настоящето, те продължаваха да го държат и то също бе дошло с тях. Действително последното от своя вид на земята.
Но това не беше всичко. Защото до животното бе застанал мъж и го галеше, а то трепереше до него. Мъжът беше ведър, лицето му излъчваше сила и доброта. Риг познаваше това лице по-добре от всеки друг на света. Това беше Бащата.
Глава 24
Скок от скалата
Хиляда години би трябвало да продължи прочистването на атмосферата от прах и токсични химикали, израстването на местните гори, повторното разпространение на пълзящите и обитаващите бърлоги животни по целия свят и първите стъпки на еволюцията им, за да изпълнят милионите еволюционни ниши, изпразнени от деветнайсетте снаряда, ударили планетата Градина. Орбиталните станции около нея изпращаха дъжд и фокусираха слънчевото греене, за да прочистят долните слоеве на атмосферата, а ниско летящите им телеуправляеми апарати засяваха бактерии във всички води на планетата, които да абсорбират вредните химикали, изсипващи се върху всяка повърхност. Не след дълго апаратите и заменимите вече засаждаха земна растителност там, където дъждовете и температурите бяха подходящи за нея. Веднага я последваха насекоми и други дребни животни, за да я опрашват и да се множат, бяха внедрени и земни риби и други водни животни, за да надвият оцелелите местни форми на живот. Промяната в албедото5 на планетата, след като обрасна с тъмни растения, а белите дъждовни облаци се изваляха, правеше годни за живот все повече и повече области и скоро сушата на този девствен свят отново бе заселена с гръбначни животни – тук, на Градина, на този свят без хора, за тях беше по-безопасно, отколкото през последните десет хиляди години на Земята.
В този нов и непознат свят оцеляха малко от местните растения и животни. Повечето растения бяха задушени от развилата се стабилно земна флора. Повечето животни не можеха да надделеят над земните си съперници. Но някои останаха – преработваха странния набор от белтъчини, доколкото можеха, или издирваха местни растения, за да могат да се прехранват на този свят.
Планетата в никакъв случай не беше заселена напълно все още. Малките тревопасни се развиваха достатъчно добре, че да могат дребни хищници и мършояди да похапват от тях, но заменимите забавиха заселването на големите хищници, докато не се появят достатъчно животни, с които да се хранят. Важно беше, че около всеки заровен кораб се развиха растения и животни от всякакви видове и еволюираха нови системи, към които човеците можеха да се адаптират или да ги подчиняват на волята си. Под милиони тонове раздробени скали и почва, разполагащи само с един-единствен тунел нагоре към орбиталните станции, корабните компютри се заловиха да създават отблъскващи полета, които щяха да се превърнат в стени. Договориха се за границите, за да подсигурят за всеки ограден свят достатъчно най-разнообразни терени, та да могат човеците в него да създадат десет хиляди години история, невъзпрепятствани в развитието си от ограничения. Междувременно заменимите и корабните компютри решиха, че календарите им ще вървят низходящо към онова опасно време, когато ще се възсъединят отново с епохата, в която са били създадени – докато 11 191 години след като се бяха върнали 11 191 години назад в миналото, те отново биха могли да обърнат поглед навън, към построените от човеците кораби, които можеха да последват същата посока, в която ги бяха повели те самите.