Выбрать главу

Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-силно той усещаше как нещо сякаш го извива отвътре, източва го на конци, като влакна, преплитащи се в нишка. Тежко беше. И през ум не му беше минавало, че връщането на някого толкова назад във времето може да крие някаква значителна опасност за него самия. Но чувството, че нещо е стиснало вътрешностите му и ги дърпа здраво към миналото, нямаше как да е добро.

Ала той все пак продължаваше да ги държи далеч в миналото, докато те навлизаха все по-навътре и по-навътре в Стената. Виждаше, че краката им се движат бързо, но нали бяха приведени, макар и леко, и се държаха за невидимото животно, крачките им бяха ситни. Все едно подтичваха по каменистата и тревиста земя като шестокрако насекомо.

Зави му се свят. Допи му се вода. Искаше му се да вдъхне по-дълбоко въздух и вдъхна. Пишкаше му се, макар да бе пишкал съвсем неотдавна, преди да се покатери тук. Сякаш тялото му искаше да го отвлече от тези усилия и прилагаше всички възможни средства за това.

Но отзад го обгръщаха ръцете на Парам, ръце на жена, колкото и слаби да бяха – и те му напомняха за майка му, единствената жена, която някога го бе прегръщала така. Тя го прегръщаше, когато Умбо се преизпълнеше с гняв срещу баща си; прегръщаше го, когато за него нямаше по-силно желание, освен да избяга.

Никога не разбра защо майка му искаше той да остане при тях. Да остане, за да го пребиват? Да остане, за да доказва отново и отново, че малко момче като него не може да се справя със задачи за големи мъже? Едва когато майка му потъна в скръб след смъртта на Киокай и макар и да се мъчеше да го прикрива, се разгневи на Умбо, задето е оставил братчето си да умре, едва тогава той успя да се измъкне от тази прегръдка и да тръгне по пътя с Риг.

И сега отново го прегръщаха, но този път прегръдката не беше затвор – Парам сякаш му вдъхваше сили, сякаш нещо преливаше в гърдите му от нейните ръце с притиснати в него длани. Бяха като един човек, покачен на скалата, и останаха така, коленичили и двамата, докато Риг, Самуна и Оливенко не преполовиха пътя си.

По откритата камениста земя затропаха конски копита и Умбо чу как техните собствени коне, изнервени от близостта на Стената, зацвилиха, затропаха и нервно се отдалечиха на няколко крачки. Усети как тялото на Парам се извъртя зад гърба му и разбра, че тя се оглежда откъде идва шумът. После тя отново се обърна напред и едната º ръка се отлепи за кратко от гърдите му. Правеше резки и внезапни движения – сигурно подканваше със знаци Риг да побърза. И Риг я беше видял – той се огледа през рамо и побягна.

– Те са тук – прошепна Парам. – Не се ослушвай, само гледай Риг и мъжете и си върши работата, докато можеш. Аз ще говоря, ако се наложи да се говори – ако мога да си го спестя, няма да кажа нито дума.

Затова Умбо пропускаше покрай ушите си тропота на приближаващите се двайсетина коня и цвиленето и дърпането, когато ездачите им се опитаха да ги подкарат близо до Стената. Конете успяха да се наложат – въоръжените мъже навлязоха пеша в пространството между Стената и издадената скала, върху която бяха коленичили Умбо и Парам.

Мъжете носеха мечове, но в ръцете си държаха най-жестокото оръжие, за което бе споменал Риг, когато им разказваше за последния разговор с майка им, кралицата – тежки железни лостове с дръжки и ремъци, за по-лесно боравене с тях.

– Вие двамата, слезте долу! Извикай брат си, Парам!

Говореше мъж. Това беше гласът на генерал Гражданин, силен, топъл и заповеден. Но Умбо просто го отбеляза и продължи да гледа напред, към Риг и мъжете, които продължаваха да вървят през високата равнина. Колко още? Изминали ли бяха вече три четвърти от пътя? Побързайте! Той беше сигурен, че Гражданин няма да убие Парам, но войниците му можеха да убият Умбо без никакви угризения.

– Спрете и не мърдайте – изрече Парам и Умбо се изненада от заповедническия º тон. – Ние заедно удържаме Стената. Ако ни навредите, тя ще ви погълне на място.

Умбо разбираше колко хитро ги лъже тя. Мъжете вече бяха изнервени и чувстваха как Стената докосва и подбутва страховете им и разпалва първите искрици на отчаянието. Парам си играеше с този страх и нарастващата им убеденост в провала.