– Пътят е само малко повече от миля.
– А аз не мога да вървя бързо – додаде Парам. – Да тръгваме.
От мига, в който тя му помогна да се изправи, Умбо все още не беше пуснал ръцете º. Хванаха се по-здраво – той пъхна лявата си ръка в десницата º, и поеха към Стената. Страхът ги обзе бързо, също и отчаянието, и Умбо разбра, че нищо от чувствата му на върха на скалата и докато бе падал, не може да се сравни с ужаса, безпросветността и безсмислието, които го превзеха, щом навлезе в Стената.
А после тези чувства отслабнаха и се стопиха до мъчително безпокойство и напиращ плач. Слънцето бързаше по небосвода. Той погледна Парам. Тя го гледаше изпитателно.
Умбо се досети за въпроса: „Можеш ли да понесеш това?“.
Кимна, тръгна напред и я задърпа подире си. Тя ускори леко крачка, ала също дръпна ръката му. „Не толкова бързо“.
Степента на забавяне на времето, която беше определила, правеше усещанията от Стената поносими, но все пак никак не им беше лесно. Той постоянно се чувстваше нещастен и искаше единствено всичко да свърши. Тя се влачеше също като него и Умбо забеляза, че по лицето º текат сълзи. Зачуди се защо не е забавила още повече времето им, но после се досети: сигурно искаше да стигне оттатък преди Риг и мъжете. Може би дори възнамеряваше да спаси брат си. Но на Умбо му се струваше, че ще е много трудно да се определи моментът. Те трябваше да са точно на онова място, когато Риг ще падне. В забавеното време, дори да бяха на пет крачки от него, никога нямаше да успеят да го стигнат и да забавят и неговото време, преди Оливенко и Самуна да се върнат да му помогнат. Нямаше да се получи. Нямаше да помогнат с нищо. Нямаше никакъв смисъл изобщо да преминават през Стената. За какво са им на Риг и на мъжете завързак като Умбо и слабачка като Парам?
Той потръпна и продължи да се влачи. Знаеше, че чувството за негодност и безполезност е просто внушение на Стената, прокраднало се в мислите му. Но това никак не облекчаваше тези чувства. Ако имаше начин в забавеното време да се издават и чуват звуци, той би умолявал Парам да ги забави още повече, да облекчи тъгата, отчаянието и ужаса. Но знаеше и че няма смисъл да моли, защото тя беше права, бе открила равновесието. Беше тежко, но не толкова, че да не може да продължи напред; страхът не беше толкова силен, че да изпадне в паника и да пусне ръката º; не беше толкова тъжен, че да спре да върви, обзет от желание да умре. Щом продължаваше да се движи напред, Умбо щеше да стигне до края.
Според броя на изгревите и залезите бяха изминали девет дни, докато се придвижат на малко повече от миля до ориентирите, които показваха, че са преминали от другата страна. Умбо пусна ръката º.
И светът начаса се измени. Той чуваше чуруликането на птиците, собствените си стъпки по каменистата, обрасла с трева земя. Обърна се нататък, където знаеше, че е невидимата Парам, и º кимна:
– Няма страшно – каза.
После кимна отново – много бавно, та да може тя със сигурност да го види.
Парам се появи точно там, където се предполагаше, че е. Лицето º, мокро от сълзи, изглеждаше неописуемо тъжно. После той забеляза как в очите º се появи облекчение, а на лицето º изгря усмивка. Тя коленичи; плачеше и се смееше едновременно.
– Ах, колко беше ужасно! – възкликна тя. – Продължи цяла вечност!
– Няма и час – поправи я Умбо и коленичи пред нея.
– Никога през живота си не бях чувствала такъв страх и тъга!
Тя посегна и избърса сълзите от бузата му; и той избърса нейните.
– Аз съм чувствал. Много пъти съм се чувствал също толкова зле, когато си мислех, че никога няма да се махна от баща ми, когато знаех, че той ще ме пребие и няма надежда да избегна боя. Каквото и да направех, това само щеше да влоши положението. Така се чувствах.
– Значи аз съм живяла много щастливо, а ти – много тъжно.
– Този мой живот свърши, когато напуснах Водопаден брод заедно с Риг. А това, че не си вкусила много от страха и отчаянието, не означава, че през всички тези години, докато си живяла в дома на майка си, ти си била щастлива.
– Но разбираш ли, тогава аз не я познавах толкова добре като сега – отвърна Парам. – Затова с нея не ми беше страшно. Чувствах се сигурна и обичана. Бях доволна, че не общувам с други. Тя беше целият ми свят и това ми стигаше.
– Значи за теб разкритието каква е всъщност е било истински удар. Докато живеех с баща ми, аз бях наясно какъв е. Никога нищо не ме учудваше. Кое е по-лошото?
– Мисля, че на теб ти е било по-тежко. Да живееш така и да мислиш, че друго няма. Когато майка ми разкри истинските си намерения в дома на Флакомо, да, това за мен беше удар, но щом напълно осъзнах какво съм загубила, страхът изчезна. Първоначално изобщо не го почувствах. Тази Стена е ужасна. Който я е издигнал, е бил с черна душа.