– Не знам.
Умбо се изправи и º помогна да стане.
– Тези, които са създали Стената, не са искали от нас да преминаваме през нея. Единствената им цел е била да ни попречат да преминем, не да ни измъчват.
Парам се обърна и се огледа назад, откъдето бяха дошли.
– Значи сега трябва да се изчакаме да пристигнем.
Тя потръпна.
– Езикът е бил измислен с оглед на това, че времето тече само в една посока. Всичко, което казваме, няма смисъл.
– Ето каква трудност възниква за нас, докато чакаме – рече Умбо. – Всички припаси са у тях, защото винаги сме предполагали, че те ще ни изчакат.
– Виждаш ли някъде вода? – попита Парам. – Жадна съм.
Умбо се отдалечи от Стената към края на възвишението с мисълта, че от другата страна може да има вода. Ала нямаше.
– Там няма нищо – рече той, обърна се и º подвикна: – Боя се, че няма вода. Да тръгнем да търсим ли, или да чакаме тук?
– Знаеш ли колко дни остават, докато ние... те... ние от миналото пристигнем?
Умбо вдигна рамене.
– Не бях в положението да изчисля с точност нашето пътешествие назад във времето.
– Говориш като Риг – изкиска се тя.
– Помпозността е заразна.
– Това ли било? Превземки? Но Риг говореше по този начин само пред възрастни, които също се изразяваха така превзето – отбеляза Парам.
– А, знам – отвърна Умбо. – У дома никога не е говорил така. Когато го чух за пръв път да говори като... като...
– Като кралска особа – подсказа му тя.
– Аз щях да кажа „като тъпак“, но да, точно така – ухили се Умбо. – За пръв път го чух да говори така, когато се опитваше да шашне оня банкер в О, господин Бъчваря. Все едно е станало преди седем години!
– Но преди седем години ти си бил на колко... На четири?
– Според теб на колко години съм? – попита обидено Умбо. – Не съм на единайсет, на четиринайсет съм!
– Вярно ли?
– Дребен съм за възрастта си – извърна се Умбо засрамен. – Дано пубертетът скоро ме изтряска и с двата си юмрука.
– Аз не те критикувах – обясни Парам. – Само те мислех за по-малък. Всъщност не много по-малък от мен. С две-три години, като Риг.
– Виж какво мисля аз – смени темата Умбо. – Щом и без това ще трябва да ги изчакаме, защо да не се скрием зад това дърво, където те няма да ни виждат, и ти не забавиш времето ни, за да проследим всичко, и като стигнат дотук, да се върнем към нормалната скорост? Така всичко ще приключи, преди да сме огладнели и ожаднели.
– Значи ще седим тук и ще ги наблюдаваме как ще преминат.
– Само че този път ще е по-бързо, благодарение на теб.
– И няма да им помагаме с нищо.
– Те успяха – напомни º Умбо.
– Нима? Аз не видях Риг да преминава оттатък.
– Те се върнаха да му помогнат.
– Но извели ли са го? Всичко пред очите ми хвърчеше! Ние падахме, аз гледах надолу и виждах своята смърт. Когато успях пак да погледна нататък, ти вече ни беше върнал назад във времето и там ги нямаше.
– Мисля, че нямах избор – рече Умбо. – Налагаше се да ни върна.
– Разбира се! О, я се погледни, изведнъж настъпи краят на света!
– То това си е краят на света – заяви Умбо. – Нашият свят е оттатък Стената. Тук не познаваме никого. За този ограден свят не знаем нищо. А виж само какво преживяхме, за да стигнем тук. Не ти ли се иска да беше по-иначе?
– Аз не познавам никого и в онзи свят – отвърна Парам. – Мислех, че познавам майка си, но грешах. А ти, Умбо... ти изоставил ли си някого там?
– Майка ми.
– Ти си я изоставил преди година. И братята и сестрите си, освен загиналото момче, което е изоставило теб.
– Приятелите ми.
– Имаш ли по-добри приятели от Риг и Самуна?
– Не.
– А те ще дойдат тук, при нас. Само че Риг вероятно ще остане прекалено дълго там вътре. Може да полудее. Може би, когато другите се върнат да го измъкнат, също ще полудеят.
– Значи ще видим – ако нещата не се развият добре, ще се върнем назад във времето, ще отидем точно на мястото, където има нужда от нас, ще изчакаме там в забавеното време и всичко ще бъде наред. Стига да попаднем на точното място, ще можем да поправим всичко.
Парам кимна. В отговор Умбо също кимна.
– Неудобно ми е да попитам, но...
– Какво? – попита Умбо.
– Ние приятели ли сме?
Въпросът слиса Умбо.
– Трябва да попитам, защото никога не съм имала приятел – продължи Парам. – Имам брат... досега не бях имала и брат. Риг го бива за брат. И аз се опитвам да му бъда добра сестра, макар че нямам кой знае какъв опит.
– Добре се справяш – похвали я Умбо.
– Но ние с теб... Ние приятели ли сме? Това, че сме скочили заедно от скалата, достатъчно ли е да сме приятели? Че взаимно сме си спасили живота?