– Общо взето, това се смята за достатъчно – отвърна Умбо.
– Но това не е само дълг от благодарност, нали? Трябва и да ни е приятно заедно, нали?
– Ти си Сисаминка – напомни º Умбо. – Ти си наследницата на Шатрата на Светлината.
– Вече не съм – отрече Парам. – Мога да ти имам доверие, нали?
– Точно както аз ти се доверих.
– Преминахме заедно отвъд Стената.
– Да, ние сме приятели, със сигурност, иска ли питане!
Парам въздъхна.
– А сега ти ми се сърдиш.
– Дразня се! Защото не знам как да отговоря. Ти си по-голяма от мен. Когато две хлапета са приятели и едното е по-голямо, то не пита по-малкото „Ние приятели ли сме?“ – по-голямото решава, а по-малкото смята, че е извадило късмет.
– А... Значи не е заради кралския ми произход.
– Ти си на шестнайсет години! Ти си момиче! Аз съм още малък! Да, ние сме приятели и аз съм късметлия!
Парам се замисли.
– Не знаех, че възрастта имала такова голямо значение.
– Когато момчето е по-голямо, няма такова значение. Но когато момичето е по-голямо, това е страшно важно!
– Ама... ти си този, който пътува във времето. Ти притежаваш тази изумителна способност!
– А ти насичаш времето – отвърна Умбо. – А Риг е следотърсачът. Всичките сме толкова изумителни, че няма накъде повече.
– Значи това е дружба между равни – заключи Парам.
– В която двама са кралски особи, а третият е привишко хлапе. Да де, точно.
Парам се разсмя.
Умбо си спомни как я държеше, докато преминат през Стената. Спомни си как тя го хвана за ръце, избута го до ръба на скалата и го накара да скочи. Спомни си ръцете º, които го обгръщаха, и притиснатите º в гърдите му длани. И се изчерви. Изобщо не знаеше защо се изчерви. Във всичко това нямаше нищо нередно. Не го беше срам, но щом си го спомнеше, се изчервяваше.
– Да побързаме да ги изчакаме – рече Парам и избухна в смях.
– Сигурно ти това правиш, нали? – попита Умбо. – Чакаш, а целият свят бърза край теб.
– Аз живея живота си резен по резен.
– Говориш като философ – отбеляза Умбо.
Тя му протегна ръце. Той се втренчи в тях. Парам искаше да се хванат за ръце и Умбо изведнъж се смути.
– Какво? – попита го тя. – Как ще ги изчакаме заедно, ако не ме хванеш за ръце?
Умбо пак се изчерви. Тя му предлагаше да се хванат за ръце, за да го пренесе отново в нейното насечено, забавено време. А той какво си мислеше? И пое ръцете º.
Светът около тях ускори ход. Не толкова, колкото докато прекосяваха Стената, със сигурност не и толкова, колкото бързо преминаваха дните в онези секунди, докато скочат от издадената скала.
Когато навлязоха в забавеното време, Умбо случайно бе извърнал очи от Стената, а Парам бе почти срещу нея. Той виждаше добре лицето º, а тя – отсрещната страна, където след няколко дни щеше да види как пристигат самата тя и останалите.
Той понечи да се обърне в нейната посока, без да пуска ръцете º, и тогава забеляза някакъв човек да тича само на няколко десетки крачки зад нея, от тази страна на Стената. Умбо го гледаше, убеден, че в него има нещо познато, ала мъжът се движеше твърде бързо и не можеше да го разпознае. Но преди да успее да улови погледа на Парам, онзи изчезна. Колко неприятно, че в забавеното време не можеха да разговарят.
Парам кимна. Умбо се обърна и когато завърши движението, видя Риг, Самуна и Оливенко сред Стената, леко приведени и допрели ръце до невидимото животно. Зад тях, на около миля, видя и как войниците пристигат, и кралицата, и генерал Гражданин. И самия себе си и Парам, застанали върху голата скала. Светът край тях забави ход, но не до нормалната си скорост. Умбо и Парам вероятно все още бяха невидими, или може би трепкащи сенки, ако някой се вгледа в тях. Самуна и Оливенко излязоха от Стената, но Риг лежеше възнак и се мъчеше да вдигне ръце. Странно перна`то четириного изскочи от Стената и се спря разтреперано на няма и десет крачки от тях.
От една горичка изскочи мъж и се спусна към тях. Това беше натрапникът, когото Умбо бе видял преди малко – дрехите, ръстът, всичко беше същото, но сега той виждаше и лицето му.
Беше Човека скитник. Златния мъж. Мъжът, който се бе представял за баща на Риг. Мъжът, помогнал на Умбо да се научи да владее дарбата си. Умбо закопня да поговори с него, преди той да изчезне отново, да му разкаже на какво се е научил. Бащата на Риг би разбрал какво постижение е да се научиш да владееш умения, които той дори не бе подозирал, че притежава.
Времето забави ход и отново стана нормално.
Другите още не бяха видели Умбо и Парам, което не бе за учудване, защото те бяха две неподвижни фигури сред ниски скали, едно дърво и храсталаци. Риг видя баща си, позна го и извика.