– Винаги можеш да решиш, Рам – отвърна заменимият.
– Но трябва да има точка, от която няма връщане назад. Когато или не уцеля гънката, или се пъхна в нея.
– Колко удобно – рече заменимият. – Само да изчакаш достатъчно, и решението се изплъзва от ръцете ти. Няма да бъдеш информиран за каквото и да било решение по подразбиране или точка, от която няма връщане, защото това би могло да повлияе на твоето решение.
– Данните са толкова двусмислени – рече Рам.
– Данните нямат смисъл, не вземат страна, не клонят в никаква посока, Рам – рече заменимият. – Компютрите правят своите изчисления и ти съобщават находките си.
– Но как да разбирам факта, че всичките деветнайсет компютъра дават толкова различни предвиждания?
– С отбелязване на факта, че реалността е още по-мъглява и от логическите алгоритми в софтуера.
– Ура, ура, ура! – възкликна Рам.
– Какво?
– Празнувам!
– Това ирония ли беше или загуба на умствени способности? – попита заменимият.
– Това реторичен въпрос ли беше, шега ли или признак, че губиш доверие в мен?
– Аз нямам доверие в теб, Рам – заяви заменимият.
– Е, благодаря.
– Моля.
Рам не беше съвсем сигурен, че е взел решението, дори и когато се пресегна и натисна с пръст бутона „да“ на компютърния екран. А после вече беше свършено и той бе сигурен.
– Значи това е то? – попита заменимият.
– Окончателното решение – отвърна Рам. – И то е правилно.
– Защо смяташ така?
– Защото, независимо дали ще оживеем или ще умрем, ние ще научим нещо важно от скока в гънката. Хиляди бъдещи пътешественици или ще ни последват, или няма да ни последват. Но ако не направим скока, нищо няма да научим, няма да имаме нови възможности.
– Прекрасна реч. Изпратена е на Земята. Ще вдъхнови милиони.
– Млъкни! – сряза го Рам.
Заменимият се разсмя. Този смях бе една от причините заменимите да са такава добра компания. Макар да знаеше, че заменимият е програмиран да се смее в такива моменти, и то точно толкова продължително и накланяйки се назад точно по този начин, това не пречеше на Рам да чувства топлината на приемането, която този смях предизвикваше у приматите от рода хомо.
Риг оглеждаше за скорошни следи, докато бодро крачеше из поля и гори. Никой не можеше да се скрие от него. Ако някой бе минал оттук през последните ден-два, следата му щеше да е ярка, а ако бе минал преди по-малко от час – направо ослепителна. Значи, ако му бяха подготвили засада, той щеше да види откъде са минали до скривалището и да ги избегне. И така, на около сто ярда от хана на Нокс Риг мина между две сгради и излезе на пътя. Целият стар друм от Високата скала до старата имперска столица Ареса Сесамо беше гъсто покрит със стотици хиляди дири, но повечето от тях бяха стари и угаснали, останали от древни времена, когато на върха на Високата скала е имало голям град, а Водопаден брод е бил обширна метрополия в подножието º. В днешно време следите вече бяха стотици за година, а не хиляди. Сега смъртта на Бащата преизпълваше душата на Риг, а също и смъртта на момчето на водопада тази сутрин, и странният мъж от миналото. Риг не можеше да задържи мисълта си върху никого от тях – вместо това тя трескаво прескачаше от единия на другия. Татко!... но ужасът да вижда ръката на момчето и да знае, че тя ще се хлъзне... и мъжът, вкопчил се в него, който го влачеше към ръба.
„Баща ми не искаше да ми позволи да видя как умира, притиснат от дърво, за да не запомня гледката.“ А сега се беше уредил с една почти също толкова ужасна гледка, която постоянно изплуваше в спомените му.
Тъкмо излезе от един завой, и я видя – съвсем скорошна диря на човек, прекосил пътя, която се изкачваше по насип и хлътваше в гъстите храсти.
Дори не забави ход, но се отдръпна към далечната страна на пътя. А щом се приближи, успя и да разпознае дирята. Беше същата, която бе последвал надолу по Скалния път и бе видял отново зад момчето, застанало пред Нокс на входа на къщата º.
– Умбо! – провикна се Риг. – Ако възнамеряваш да ме убиеш, хайде, пробвай! Но не ме причаквай в засада. Така правят страхливците, това е пътят на убийците! Не съм искал да оставя брат ти да умре, наистина исках да го спася!
Умбо се надигна сред храстите.
– Не съм дошъл да те убия – каза той.
– Изглежда си сам – отбеляза Риг – и затова ти вярвам.
– Баща ми ме прогони – рече Умбо.
– Защо?
– Аз трябваше да пазя Киокай да не пострада.
Думите му преливаха от срам и горест.
– Киокай беше прекалено голям, за да те слуша – рече Риг. – Баща ти би трябвало да е наясно. Защо той не го пазеше?
– Ако кажа това на баща ми... – Умбо потръпна.