– Излез от храстите – подкани го Риг. – Нямам време за приказки. Някои от онези мъже довечера сигурно ще се напият и ще решат, че в крайна сметка трябва да бъда наказан, без значение какво ще реши баща ти. Трябва да стигна колкото се може по-далече, преди да се е стъмнило.
Не си направи труда да обяснява, че можеше да намира пътя си нощем също толкова лесно, колкото и денем. Умбо се спускаше по склона, като ту пристъпваше, ту се пързаляше, а после изтича на пътя и спря точно пред Риг. Бяха горе-долу еднакви на ръст, макар че това сигурно щеше да се промени – Бащата беше много висок, а бащата на Умбо не бе великан.
– Ще дойда с теб, ако ми позволиш – рече Умбо.
Пред къщата на Нокс той се бе опитал с обвиненията си да накара мъжете да убият Риг. А сега искаше да му стане спътник?
– Това не ми се струва добра идея.
– Ти знаеш как да живееш и да пътуваш сам. Аз – не.
– Ти не отиваш толкова далече, накъдето съм тръгнал – рече Риг.
– Отивам – възрази Умбо. – Защото изобщо нямам къде да отида.
– След ден-два баща ти ще се смили. Просто обикаляй из покрайнините на селото, докато тръгне да те търси, за да ти се извини.
Риг си спомни онзи път, когато, пиян, Тегай обущарят бе заплашил, че ще убие Умбо, ако го види пак. И Умбо, и Риг му повярваха – бяха към петгодишни, и избягаха в гората на западния бряг на реката. Не минаха и шест часа, и Тегай излезе от вкъщи и се развика, а после започна да моли сина си да се прибере у дома.
– Не и този път.
Умбо несъмнено си беше спомнил същото.
– Ти не си го чул. Не си видял лицето му, когато го каза. Аз съм мъртъв, ми каза той. Синът му Умбо бил умрял край водопада заедно с брат си, за когото уж трябвало да се грижи. „Защото синът ми би направил всичко, за да спаси брат си, а не да гледа как друго момче се мъчи да го спаси, а после да го наклевети в убийство“.
– Значи твърдиш, че по някакъв начин аз съм виновен, задето баща ти те е изгонил?
– Дори и да размисли, не мога да остана тук – рече Умбо. – Цял живот съм се тревожил за Киокай, пазех го, закрилях го, криех го, улавях го, бавех го. Аз му бях повече баща, отколкото баща ни! Бях му и повече майка от мама. Но сега него вече го няма. Не зная изобщо защо да живея, като го няма, за да го вардя. Постоянното му бърборене... През ум не ми е минавало, че ще ми липсва...
И той се разплака, не с бебешки сълзи и търкайки очи с юмручета, не с писклив хленч. Плачеше като мъж, с прегърбени рамене, виеше от плач, а сълзите течаха по бузите му и той не се мъчеше да ги крие.
– В името на Светеца скитник – рече Умбо най-сетне. – Ще ти бъда истински приятел, Риг, въпреки че днес те наклеветих! Винаги ще съм до теб във всичко!
Риг не знаеше как да постъпи. Беше виждал как майки и бащи утешават плачещи деца, но онези бяха мънички, не негови връстници като Умбо. За мъжките сълзи беше нужно и мъжко утешение, и докато се опитваше да си припомни някакво преживяване, което да му подскаже какво да прави, Умбо сам се успокои.
– Извинявай, че се размекнах така – рече той. – Не знаех, че ще се случи. Благодаря ти, че не се опита да ме утешиш.
„Какво облекчение“ – помисли си Риг. Да не правиш нищо се оказа правилната реакция.
– Нека дойда с теб. Нямам друг приятел освен теб.
И Риг се досети, че сега, когато Бащата бе мъртъв, а Нокс беше останала далече, и той нямаше друг приятел освен Умбо. Ако Умбо наистина му беше приятел.
– Аз пътувам сам – заяви той.
– Ама това е много тъпо! – заяви презрително Умбо. – Та ти пътуваш с баща си.
– Аз пътувам сам – повтори Риг.
– Щом не можеш да бъдеш с баща си, не искаш ли да имаш спътник?
И тогава, както го бе учил Бащата, Риг отхвърли чувствата си и се замисли. Да, той беше обиден и сърдит, скърбеше и бе преизпълнен от злоба и ядосан от това, че по ирония Умбо сега го молеше за помощ, след като едва не го убиха заради него. Но това никак не му помагаше да избере най-мъдрото решение. „Дали Умбо ще бъде надежден? В миналото винаги беше и явно наистина съжалява, че ме наклевети. Дали е достатъчно издръжлив за моето пътешествие? Нямам нужда от него. Имам достатъчно пари за странноприемници, ако времето се развали. Дали ще ми е от полза?“ За двама силни млади юноши обаче по пътя щеше да е много по-безопасно, отколкото за само момче. Ако се наложеше нощем да се стои на пост, щяха да са двама и да се сменят.
– Ти можеш ли да готвиш? – попита Риг. – Аз винаги мога да хвана някое животно и да го изядем, но... месото си иска подправките.
– Ще се наложи да го правиш ти – отвърна Умбо. – Никога не съм готвил.
Риг кимна.
– Какво умееш да вършиш?
– Да сложа нова подметка на обувката ти, когато старата се протрие или шевът се разпори. Ако ми осигуриш кожа и дебела игла.