Риг не можа да се сдържи и прихна.
– Кой води на път със себе си обущар?
– Ти – отвърна Умбо. – Заради старото време, когато пречех на хлапетата да те замерват с камъни, защото си бил диво момче от гората.
Вярно беше – Умбо го беше пазил в онези стари времена.
– Нищо не обещавам – заяви Риг, – но можеш да тръгнеш с мен и в края на всеки ден ще обсъждаме дали върви или не.
И той закрачи дръзко по гигантския поток от древни дири, който струеше напред и назад по пътя като река, течаща едновременно и в двете посоки. Сега, когато знаеше, че всяка диря всъщност е сянка на истинския човек, който е минал оттук, той не можеше да не си представя, че го носи поток, но и че в същото време се бори да плува срещу течението.
Умбо трудно успяваше да не изостава.
– Бързаш ли за някъде? – попита той, щом го настигна и затича до него. – Или си размислил и нарочно избързваш пред мен?
Риг забави крачка. Нямаше подобни намерения – но това беше темпото, с което двамата с Баща му крачеха при всяко свое пътуване. Ала малцина възрастни мъже и нито едно от момчетата с ръста на Риг не можеха да поддържат това темпо без сериозни усилия. Умбо бе здрав и силен, но беше син на обущар, селско момче. Краката му никога досега не се бяха опитвали да изминат такова разстояние, с дълги крачки, всеки час, ден след ден. Риг едва не отговори безсърдечно като Бащата – „Ако можеш, върви с мен, ако не можеш – недей“. Но защо да говори като Бащата? Риг винаги бе роптал срещу пълното му нежелание да се съобразява с неговите ръст и възраст. И затова, вместо жлъчен, студен отговор, той просто забави крачка до хода на Умбо.
През двата часа, докато здрачът обви пътя, те почти не си казаха нищо. Чувстваха се неловко – и когато Риг осъзна, че е така, защото в миналото Киокай непрекъснато беше с тях и ги заливаше с поток от бърборене, се почувстваха още по-неловко. Но най-накрая се смрачи толкова, че макар и Риг да умееше да намира пътя си сред дирите, Умбо не можеше да продължи.
– Стъмни се. Да поспим – предложи Риг.
– Ще легнем ли някъде? – попита Умбо. – Аз не мога да спя, вървейки, а не виждам наоколо хан, нито дори плевня!
– Можеш да вървиш и да спиш – отвърна Риг. – По-точно нещо между сън и вървене. Просто още не си достатъчно уморен, за да заспиш на крак.
– И ти си го правил?
– Да – отвърна Риг. – Въпреки че не върши много работа, защото не гледаш къде ходиш и много падаш.
– Точно това едва не ми се случи три пъти през последните пет минути.
– Тогава ще се отбием няколко ярда встрани от пътя, достатъчно далече, че ако минават пътници, да не ни видят.
Умбо кимна, а после – нали беше тъмно – додаде:
– Добре го измисли, като изключим това, че ще кривнем от пътя и ще вървим през къпинака.
– Приближаваме пътека.
Риг говореше за една от онези пътеки, които всички виждат. Но той знаеше за нея само защото виждаше дирите на доста скорошни пътници да кривват от пътя. Накъдето и да отиваха, всички се връщаха обратно от същото място на главния път. Не можеше да обясни откъде знае всичко това, без да каже на Умбо за дирите, които вижда, и затова не даде никакво обяснение. Изминаха само десетина крачки навътре в гората край пътя и се намериха пред мъничък храм или пък много солидно светилище. То имаше каменни стени и дебел, плосък дървен покрив, върху който растеше жива трева, за да поддържа прохлада.
Никоя от дирите, които стигаха дотук, не беше по-стара от двеста години. Светилището беше относително ново.
– Светеца скитник – рече Умбо.
– Какво? – попита Риг.
– Ние играехме на тая игра – ти си Светеца скитник или пък аз или Киокай, а останалите се мъчат да го бутнат от скалата над водопада. Знаеш.
Ала Риг не знаеше за какво говори Умбо. Надали беше особено важно, инак несъмнено щеше да го помни. И каква ужасна игра само – да си играят на падане от скалата! Ако Умбо и Киокай са си играли на това, докато Риг го е нямало там, нищо чудно, дето малкият бе решил, че няма нищо страшно в това да танцува по края на водопада.
Умбо гледаше втренчено Риг в очите.
– Ти да не си се побъркал? – попита той. – Това е нашият тукашен светец.
– Какво е светец? – попита Риг. – Преди ти се закле в един от тях... В същия? Този, скитникът?
– Свят човек – обясни нетърпеливо Умбо. – Човек, любимец на някой бог. Или поне над когото някой демон се е смилил.
За богове и демони Риг беше чувал, но Бащата нямаше търпение за подобни идеи.
– Има някои богове и демони, чиито легенди са създадени въз основа на истински събития, случили се с истински хора – беше го учил той. – А други са напълно измислени, за да плашат децата, да ги накарат да слушат, или за утеха на хората, когато ги сполети някоя злочестина.