Сега към тях се бе добавила и нова категория: светец.
– Значи този светец не е бог, а само има приятел бог.
– Или демон, който е благосклонен към него. Също като домашен любимец – освен че го измъчва, двамата ходят заедно на лов или нещо подобно. Обикновените хора просто гледат много да се пазят от боговете и демоните. Ние говорим със светците, защото те са много гъсти с властта. Но ти го знаеш, Риг. И ти си ходил като мен на уроци при пастор Хемоферон.
Риг познаваше Хемоферон, учителя на момчетата, чиито родители можеха да плащат уроците. Но никога не беше ходил при него. Бащата се бе изказал, че ако Хемоферон знаеше нещо, нямаше да преподава във Водопаден брод. И затова сам го учеше на всичко, което му бе нужно да знае.
– Да влезем – подкани го Умбо. – Можем да преспим тук, това е убежище за пътници, всички светилища на Светеца скитник са убежища за пътници. Ако оскверним мястото, ще ни застигне проклятие.
– Да го оскверним? – попита Риг.
– Ако акаме или пишкаме – поясни Умбо. – Вътре, искам да кажа.
Сега стояха в почти пълна тъмнина и само слаба звездна светлина се процеждаше през вратата. Имаше стени. Имаше и под.
– Е... – рече Риг. – По-добре да изляза, преди да съм легнал и заспал на този корав каменен под. Всъщност, тъй като не вали, предпочитам да съм навън.
– Ама... – подзе Умбо.
– Ти можеш да останеш вътре, щом искаш. А аз съм свикнал да спя навън.
– Отказваш гостоприемството на светец?
– Напротив, опазвам светостта. На това място. Защото смятам цяла нощ да акам и да пишкам.
Умбо остана вътре, а Риг излезе и намери място, където да изпразни мехура си. Друга работа нямаше и затова измина обратно една четвъртинка от пътя, заобиколи и откри място, където с пръсти можеше да струпа относително меко легло от почва и листа. Ала не можеше да заспи, защото всичко беше твърде странно. Двамата с Бащата никога не бяха идвали на това място, но те рядко пътуваха по Северния път и това не беше за учудване. Тази работа със светците, боговете и демоните... Риг изобщо не помнеше да е играл игри, подобни на описаните от Умбо. А боговете и демоните бяха нещо, което хората призоваваха, но всъщност като че ли не вярваха особено в тях. „Тоест, като изпсуваш на левия тестис на Силбом, надали се шашкаш ужасно, че богът може да ти се обиди и да те накаже...“ А това открай време беше най-любимото проклятие на ковача.
Ала Умбо изглеждаше напълно сигурен, че двамата са играли на тези игри и че всички, включително и Риг, знаят за светците. Как беше възможно това? Как можеше двама души, които си бяха играли много заедно като деца, да имат напълно различни спомени за едно и също нещо?
Чу, че Умбо излезе от светилището.
– Риг? – повика го той.
– Тук съм – отговори Риг. – Можеш да спиш навън, до мен. Много по-меко е, а нощта не е студена.
– Не – отказа Умбо. – Ти къде пишка и прочие?
– Не е нужно да ходиш на същото място.
– Искам да го избегна – поясни Умбо. – Не ми се ще да настъпя нещо.
– О... След вратата тръгни наляво и ще си много далече от моята лична кал.
Умбо се изкиска.
– Лична кал!
– Така го... – ала Риг не завърши изречението. Така винаги се бе изразявал Бащата. А какво го интересуваше това Умбо? Мисълта за Баща му отново натъжи Риг и за да не се разплаче, стисна очи и се замисли за някои топологични задачи, които му бе задавал той. Визуализирането на фрактален пейзаж винаги го приспиваше супербързо, бе открил той, без значение колко го изследваш – дали навлизаш надълбоко в него, или излизаш навън за по-широк поглед, винаги изникваха нови форми, които да откриеш.
Събуди се с пукването на зората. Беше се схванал малко от утринния хлад – студено беше, той виждаше парата от дъха си. Но когато се върна на снощното място и трупна още кал, вече се беше разкършил.
Умбо още не се беше размърдал – Риг го знаеше, защото щеше да чуе раздвижването му насън и това щеше да го събуди. Затова развърза бохчичката и извади храната, дадена му от Нокс. След като бе приел Умбо за спътник, законът повеляваше, че половината храна е негова. От собствената си половина той хапна само малко. Не му се искаше да му се налага да спира и да ловува толкова близо до Водопаден брод – щеше да пести храната колкото може по-дълго, преди да започне всяка вечер да залага капани. Умбо излезе от светилището чак след като съвсем се развидели. Пъшкаше и куцукаше като сакат.
– Каменен под – отбеляза Риг. – Всеки път става така.
– Ама има стени – възрази Умбо.
– И врата, която не се затваря?