– Няма нужда да се затваря, нали светилището е под закрилата на светеца!
– А какво става, когато дойдат крадци и решат да избият всички и да им вземат всичко? Тоя светец скапаняк идва, застава на вратата и ги скапва?
– Светеца скитник! – поправи го Умбо измъчено.
– Знам, знам, шегувах се.
– Със свещени неща не бива да се шегуваш.
– Какво ти има? – попита Риг.
– Трябва да пусна кал... така ли му викаше? Ето какво ми има.
Умбо се отдалечи, а после се върна и попита:
– Храна имаш ли?
– Ти не носиш ли? – Риг предполагаше, че не носи.
– Само тази наденица – отвърна Умбо. – Сестра ми я скри в шапката ми... Изтича след мен и ми даде шапката. Мисля, че татко я удари заради шапката... защото изобщо ми е дала нещо. Но заради наденицата би могъл и да я убие. Е, не да я убие, ама... сещаш се.
– Раздели наденицата. Ето какво ми даде Нокс. Делим всичко.
– Знам правилата на пътника – рече Умбо.
– Това е твоята половина.
Умбо огледа двата дяла.
– Като ги разделих, бяха поравно – поясни Риг.
– Още са поравно, доколкото виждам. Ти ял ли си?
– Хапнах достатъчно. Искам тази храна да ни стигне за дълго.
– Какъв смисъл има да се пести храната? За да могат зверовете, които ще намерят измършавелия ти труп, да си хапнат нещо вкусничко и да не ръфат плътта ти?
– Хапнах колкото ми е нужно – рече Риг. – Често карахме няколко дни на орязани дажби само за да свикнем. Накрая чувството за глад почва едва ли не да ти харесва.
– По-гадно нещо никога не съм чувал – рече Умбо и пак избухна в ридания. Не за дълго – четири мощни надигания на гърдите, кратка буря от сълзи.
– В името на Светеца скитник, само като се сетя за Киокай, и се започва! – засмя се престорено той. – Много ще е срамно, ако така се изложа пред някого.
– А аз какво съм, да не съм пън? – сопна се Риг.
– Искам да кажа, пред някого, който не би разбрал. Някой, който не е бил там.
Според този начин на мислене Умбо можеше да жали за брат си колкото си иска, но Риг не биваше да лее сълзи за Бащата, защото там, където той умря, нямаше никого. Ала не беше в настроение да се кара. Днес им предстоеше дълъг път, а Умбо не беше свикнал да върви и последното, което им трябваше, беше да почнат да се заяждат още в началото.
– Яж – подкани го Риг. – Или размажи храната по косата си, или прави каквото си щеш, но да приключваме. Слънцето вече изгря и сме загубили поне половин час за път, а скоро на друма ще излязат и още хора.
– Ама ние избягваме ли ги? – попита Умбо.
– Аз – да – отвърна Риг. – Поне ако идват от Водопаден брод, за да ме търсят. Или пък да търсят тебе. Ами странниците, дето идват от другата посока, какво ще си помислят за момчета, които пътуват без възрастни? Трябва да сме готови да се шмугнем в гората веднага щом някой се зададе. Тук не ми се приказва много с непознати.
– През Водопаден брод минават много пътници и никога не сторват зло на никого – възрази Умбо.
– Във Водопаден брод те са малцинство. Когато ни превъзхождат числено, може да се държат много по-различно.
– От какво те е страх?
– Да видим. Първо, от смъртта – много. И от болката. И от това, че някой може да ми вземе жалкото имущество.
Не виждаше причини да казва на Умбо за скъпоценните камъни и кредитното писмо. Законът на пътника за споделянето не обхващаше парите и други ценности.
– Дори не бях се замислял за това, преди да...
На Риг му се стори, че Умбо пак ще се разплаче, но в крайна сметка той издържа.
– Е, Умбо – рече му. – Ти цял живот си живял на село. Там е много по-сигурно, освен ако някой не те обвини в убийство и не съберат тайфа да те претрепе.
Умбо извърна очи (Засрамено? Сърдито?) и Риг изостави темата. Все още не ставаше за шеги. Бащата би разбрал, че като се шегуваш с най-ужасните неща, ти ги укротяваш и установяваш власт над тях.
– Виж... – продължи той. – Аз цял живот съм пътувал. Но из дивата пустош, не по пътища, по които минават хора. С Баща ми винаги се дръпвахме от пътя, когато бяхме натоварени с кожи, защото не сме достатъчно сръчни, за да се бием или дори да избягаме, ако не хвърлим кожите, а тогава могат да ги откраднат. Станало ми е навик – за по-сигурно. Замислих се, че не знаем какви опасности ни дебнат по този друм, но ако се придържаме към същия навик, няма да ни навреди. Ако искаш да пътуваш с мен, ще трябва да се съгласиш с това. Е?
– Ти си се крий, аз ще си стоя на пътя.
– Точно за това говорех! – позволи си Риг няколко раздразнителни нотки в гласа. – Ако останеш на пътя и с теб се случи нещо лошо, щом пътуваме заедно, честта ме задължава да те защитя. А пък аз съм се дръпнал от пътя точно за да не ми се налага да защитавам никого. Затова, ако не искаш да се дърпаш от пътя, когато ти кажа, и да се криеш, докогато ти кажа, няма да пътуваме заедно. Всеки сам за себе си! Това ли искаш?