– Не, естествено – побърза да каже Умбо. – Не исках да причинявам неприятности. Просто цялото тяло ме боли и идеята постоянно да се дърпаме от пътя и да се крием в гората не ми звучи много добре. А и ти се движиш като сенгуста, толкова тихо, че можеш да изненадаш и змия! А аз мачкам всичко наред като пияна крава.
– Никога не съм виждал пияна крава – призна си Риг.
– Значи не знаеш какво е смях! Е, много ясно, че ако някой те хване да поиш кравата с бира, ще те направят на гьон.
– Значи се наяде? Можем ли да тръгваме?
– Да – отвърна Умбо, взе малкото си вещи и тръгна, но не надолу към пътя, а право към входа на светилището.
– Къде тръгна?
– Няма да поемем на път, без да окажем почит на Светеца скитник, нали? Мислех, че снощи затова избра да пренощуваме тук – заради светилището и за да получим благословия.
За Риг нямаше смисъл да спори. Той последва Умбо вътре.
В средата на покрива бе оставен отдушник, през който влизаше достатъчно светлина, и Риг забеляза, че стените са изрисувани – не просто с орнаменти като тези, които жените втъкават в платното във Водопаден брод, но с истински човешки фигури. Не се виждаше много ясно, но все пак достатъчно, за да забележи, че един и същи мъж, или поне мъжеподобна фигура, облечена в едни и същи дрехи, се повтаря във всяка част от стената.
– Това е животът на Светеца скитник – обясни Умбо. – Ти явно никога не си го виждал, нито пък си чувал за него.
Риг обиколи наоколо и разгледа всички най-важни легенди за С. С., както вече го наричаше наум – Бащата винаги съкращаваше до инициали или акроними фразите, които според него се повтаряха твърде често. Дори и „лична кал“ отдавна най-често се превръщаше в Л. К. Тук С. С. довеждаше две загубени дечица обратно при възрадваната им майка. На съседния стенопис се бореше с мечка, която се готвеше да изяде млечната овца на бедно семейство. Всякакви храбри и добри дела.
„Докато растяхме, ги наричахме разкази за герои и ги разигравахме, докато си играехме“ – помисли си Риг. Киокай винаги настояваше да бъде мечката, главорезът или вражата войска и никога не искаше да играе спасявания, въпреки че беше най-малък. Боговете изобщо не участваха. Но не му се говореше за това с Умбо – твърде тревожно беше, че спомените им толкова много се различават.
– Хайде – подкани го Риг. – Какво трябва да направим, преди да тръгнем?
– Само това – отвърна Умбо. – Да разгледаме разказите и да си припомним Скитника светец.
– Тогава съм готов.
– Само че ти започна с втория стенопис – забеляза Умбо. – Пропусна цялото начало – как Скитника светец за пръв път се сблъскал със своя демон и се сдобил със способността да го кара да изчезне. Точно затова е способен да извърши всички тези добрини – той може да заповяда на демоните да изчезнат.
– Може? – повтори Риг. – Той още ли е жив?
Умбо се разсмя.
– Не, надали. Искам да кажа, не е въплътен в тяло. Ти знаеше ли, че някои хора разправяха, че татко ти бил Светеца скитник?
– Не, понякога го наричаха Човека скитник – поправи го Риг. – Чувал съм неведнъж и „Скиталеца по света“, но никой никога не го е наричал Светец.
– Непрекъснато си шепнеха за това – рече Умбо. – Сигурно никога не са го казвали пред теб.
– Никой никога не е споменавал...
И той пак остави гласа си да заглъхне, преди да е казал нещо заядливо като „Никой никога не е споменавал тъпия Светец смотаняк“.
Вместо да подхване кавга, Риг послушно отиде при първия стенопис и веднага забеляза, че той изобразява върха на водопада Сташи – така, както ще се вижда, ако се рееш във въздуха на три копрали височина пред него. Един мъж висеше от камък точно на ръба му, водата струеше от двете му страни надолу (поне това изглеждаше, че иска да внуши художникът), а някакъв свиреп демон клечеше на камъка и му буташе пръстите. После, пак на същата картина, която изобразяваше водопада, но малко по-вдясно, същият мъж (поне според облеклото) висеше от същия камък, но вместо демон там имаше някакво неопределимо валмо, а мъжът се беше захванал за камъка с две ръце и се набираше нагоре.
– Това е чудото, виждаш ли? – поясни Умбо. – Тоест, ако наистина никога не си чувал за него. Ако само се опитваш да ме накараш да разкажа тази история, ще ти пръдна в храната, кълна се.
– Какво чудо?
– Демонът го бутнал от скалата и Светеца скитник едва успял да се залови с една ръка за камъка. После демонът го ударил силно по ръката, а когато светецът се вкопчил в китката му, демонът забил пръсти в нея. Много хора рисуват демона с два поначало изкривени нагоре, щръкнали пръста на дясната ръка, но това е гротеска – рече Умбо.