Пръстите изобщо не интересуваха Риг. Не виждаше ли Умбо, че тази картина изобразява случилото се вчера на скалата? Но той не виждаше, разбира се. Умбо бе видял единствено брат си Киокай. Той не бе видял мъжа, когото Риг се опита да пребори, за да стигне до ръката на Киокай и да го спаси.
„Това е мъжът, с когото се борих. Той наистина е съществувал в миналото. Само че не е умрял. Когато времето отново ускори ход и аз го изгубих от поглед, той сигурно си е помислил, че се е случило чудо и човекът – или нещото, защото той така и не ме видя, главата му през цялото време беше скрита под ръба на камъка – се е смилил и е решил да го пощади. А после, като е издрапал върху камъка – колко силен трябва да е бил! – мен вече ме е нямало никакъв“.
Само че върху камъка имаше нещо.
– А какво е това? – попита Риг.
– О, това всъщност не бива да е там. То всъщност е от втората история, обаче са го сложили там, за да ни напомня за нея, та да могат да използват другите стенописи за други разкази. Това е кожа с козина.
– Кожа с козина?
– Когато Светеца скитник слязъл долу от Високата скала, бил премръзнал и уплашен. Отишъл до големия вир на реката, където край водопада трепти мъгла, и там, приклещена между камъните, намерил кожа с козина, напълно обработена и готова за използване. Тя била от демона, разбира се – демонът вече бил припознал Скитника светец за могъщ човек и затова му дарил кожата в знак на почит.
„Аз изпуснах моите кожи в това време, не във времето на онзи мъж – помисли си Риг. – Ала... Ала може би някоя кожа се е закачила за камъните горе, само за миг, и може би точно когато времето забави ход и аз се върнах назад в миналото, във времето на този мъж, течението е завлякло последната от кожите ми покрай камъка и... Не, не. Как това може да е точно същото, което аз...“
– Умбо – рече той на глас. – Аз съм демонът.
Умбо го погледна. Личеше си, че е малко сърдит.
– Това никак, ама никак не е смешно.
– Стига де, ти не каза ли, че сме си играли на С. С.?
– На какво?
– На Светеца скитник.
– Как ще получим благословия, когато ти се подиграваш и на това място, и на него, и на всичко, което е направил за пътниците?
– Съжалявам.
– Не, не съжаляваш! – сряза го Умбо. – Ти дори не се шегуваше. Наистина ли се мислиш за демон?
– Не – отвърна Риг. – Аз съм Риг, на тринайсет години съм и съм съвсем обикновен. Истински, като всеки. Но все пак съм и човекът, когото този мъж е помислил за демон.
– Аз тръгвам оттук, преди да си ни навлякъл проклятие!
– О, сега пък С. С. може да урочасва? – попита Риг Умбо, излизайки подире му.
– Не мога да пътувам с теб, ако ще му се подиграваш така!
Тонът на Умбо беше и уплашен, и сърдит.
– Не лъжа – заобяснява Риг. – Когато се опитвах да спася брат ти, не можах, защото се появи този мъж. Висеше на ръба на камъка, обаче ръката му напълно покриваше дланта на Киокай. Затова го ударих по ръката, за да я помръдне и да не ми пречи да стигна до брат ти. Но мъжът ме стисна за другата ръка и виждах, че смята да ме издърпа – та той беше два пъти по-тежък от мен, надали ако се вкопчеше в мен, щеше да може да се изтегли върху камъка. И аз бутнах ръката му. С два пръста. За да ме пусне.
– Ти изобщо не знаеш кога да спреш, нали!
– Истината ти казвам.
– Тези неща са се случили преди триста години! – кресна му Умбо.
– Точно така – потвърди Риг. – Преди триста години. Щом го видях, го разбрах. Виждах дирята му, но изведнъж времето забави ход. Просто... забави ход. Беше пълна щуротия! И съвсем изведнъж дирята във въздуха стана плътна и се превърна в тоя, в този мъж, а отместех ли поглед от него, той се превръщаше в размазано петно – все още беше мъж, ала се движеше много бързо, появи се отново и после пак. Но когато се загледах право в него, той се задържа, заподскача от камък на камък и застана върху онзи, на който висеше Киокай. Реших, че не е истински, а само видение от миналото. И затова все пак се метнах към камъка, ударих го и го съборих. Без да искам. Мислех, че той е само.... като в сън.
Умбо вече не изглеждаше сърдит, но явно все още се страхуваше.
– Времето забави ход?
– Точно така ми се стори. Всички дири, които виждам... Не знам дали ти знаеш нещо за това, но... Аз виждам едни следи. Всеки отделен човек оставя диря след себе си навсякъде, където отиде, и аз я виждам. Но когато времето забави своя ход, за първи път в живота си видях, че дирята се състои от самия човек или от спомена за него, или нещо подобно, ускорен до такава степен, че не мога да го видя. Знам, че звучи безумно или като магия, но Баща ми каза, че си имало напълно разумно обяснение, ала никога нямало да ми каже какво може да бъде то. До вчера, разбираш ли? Когато времето забави ход.