Умбо се свлече на земята.
– Аз го направих – каза той. – Ти си можел да спасиш Киокай, но времето е забавило ход и се е появил този мъж. Само че аз не можех да го видя – откъде да знам, че е там? Не бих го направил, ако...
– Ти имаш нещо общо със забавянето на хода на времето?
– Баща ти... – отвърна Умбо. – Той ме забеляза, че го правя, когато бях малък. Затова идваше толкова често в работилницата. Когато бях малък. Обясняваше ми какво мога. Навремето можех да забавям времето само около себе си – нали знаеш, когато исках да си поиграя по-дълго. Но всъщност явно съм забавял времето за всички останали или съм го ускорявал за себе си, но бях малък и виждах, че всички останали започваха да се движат много бавно и аз имах време да правя каквото си искам. Продължаваше само няколко минути, но баща ти някак си се досети какво правя и ми даде упражнения, за да мога да се науча да го овладявам. За да мога да забавям времето точно където искам да се забави и никъде другаде. И докато тичах нагоре по Скалния път, задъхан и изтощен, и мярнах Киокай да пада, аз... го забавих. Направо го спрях.
– Баща ми никога не е казвал нищо за теб. Тоест, че можеш да... правиш такива неща.
– Баща ти никога не е казвал и че ти виждаш тези следи. Той беше човек, който можеше да пази тайни, нали?
Както никога не беше споменал, че майката на Риг изобщо не е мъртва – да, той можеше да пази тайни, и още как.
– Забавил си хода на времето?
– Ами ти си тоя, дето ми разправя, че е демонът на Светеца скитник на скалата, нали?
– Но това го обяснява – възкликна Риг. – Защо не помня нищо за този С. С. Тоест не го разбирам, но това добива някакъв смахнат смисъл. Аз бях онзи, който участва в историята. Преди ти да забавиш времето и аз да бутна мъжа от камъка, той сигурно изобщо не е падал. Сигурно е продължил да си живее живота, какъвто и да е бил той, и толкова. На мен ми се стори, че ще скочи и ще се убие, но може би това, че съм го бутнал в пропастта, го е накарало да размисли за смъртта. Може би в истинската история той е умрял там. Само че като съм го блъснал, бутал съм му пръстите и съм го удрял по ръката, аз всъщност съм спасил живота му. И нещата са се променили. И за всички останали винаги е било така. Аз съм единственият, който не помни събитията, чието случване съм предизвикал на онази скала.
– Извини ме, че ще си избода окото с пръчка – рече Умбо. – Нищо от това няма никакъв смисъл.
– Да – съгласи се Риг. – Но защо иначе съществува това светилище на човек, за когото никога не съм чувал, а ти твърдиш, че Светеца скитник и неговата история всички ги знаят. Но помня как извърших всичко онова, което се предполага, че е извършил демонът. И тъй като аз съм този, който е предизвикал промяната, който е извършил в миналото онова, което е променило всичко, аз си спомням какво е било, а всички останали – какво е сега.
– Риг – рече Умбо. – Не знам защо реших да те помоля да ми позволиш да пътувам с теб. Говори за това колкото си искаш, но нямах нужда да разбирам, че като съм спрял времето, съм причинил смъртта на Киокай. Разбираш ли? Това е единствената промяна, за която ме е грижа!
– Знам – отвърна Риг. – И мен.
И той хвана Умбо за лакътя и го поведе... не, почти го повлече към пътя.
– В името на Свете... – сепна се Умбо. – Какво правиш?
– Излизаме на пътя. На Великия северен път. Там е пълно със следи и всяка от тях е човек. Не са само няколко като там, на ръба на скалата, а стотици, хиляди, ако се върнем достатъчно далече назад. Искам ти да забавиш времето, за да мога да ги виждам. Ще ти докажа, че нищо не си измислям.
– Какво ще направиш?
Вече бяха излезли на пътя, а светилището беше съвсем наблизо. Риг посочи нагоре и надолу.
– Виждаш ли някого?
– Само едно смахнато хлапе на име Риг.
– Значи тук няма никого, нали? – Риг излезе в средата на пътя. – Забави времето. Направи го. За мен. Тук. Забави го.
– Ти луд ли си? – попита Умбо. – Аз си знам, че все някоя дъска ти хлопа. Защото ако хората добиват плът, когато забавя времето, десет хиляди пътници ще те стъпчат до смърт.
– Не, не става така. Единственият, който добива плът, е този, върху когото се съсредоточавам. Всеки друг е просто размазано петно – човек, но размазан.
– Значи твърдиш, че се връщаш назад във времето само като се съсредоточиш?
– Виж, хайде да опитаме и да видим какво ще стане. Ето, ще оставя храната край пътя, та ако ме стъпчат, всичката да остане за теб.
Защото като се замисли, Риг осъзна, че не е заставал на пътя на нито един от размазаните хора, а те можеха да са също толкова веществени, колкото и човекът от древността, когото бе съборил от камъка.