И тогава заридаха и двамата, седнали един до друг край пътя, осъзнали, че ако всеки от тях изобщо бе разбирал как действа собствената му магия, Киокай можеше още да е жив.
Ала също толкова вероятно беше, че Киокай така или иначе щеше да падне и да повлече и Риг със себе си. Кой знае дали Риг щеше да успее да го издърпа върху камъка? Кой знае дали и двамата щяха от скала на скала да успеят да стигнат до сигурния бряг, дори и по-голямото момче да бе успяло да изтегли по-малкото?
Риданията замлъкнаха. Те поседяха мълчаливо, а после Умбо изтърси една много мръсна дума, взе камък и го запокити на пътя.
– Нямало е демон. Били сме само ние. Ти и аз. И уменията ни са действали заедно. Демонът сме били ние.
– Може би всички демони са това. Хора като нас, които вършат разни неща, без да са наясно какво правят.
– Онзи храм отзад, той е храм на нас – рече Умбо. – Светеца скитник е бил съвсем обикновен човек като онзи, от когото си взел ножа.
– Той всъщност беше доста необикновен.
– Млъкни, Риг. Длъжни ли сме винаги да се майтапим?
– Аз поне, да – отвърна Риг.
– Да го поправим тогава – предложи Умбо. – Да се върнем във времето, преди дървото да убие баща ти, и да го спрем, да му разкажем какво се е случило и тогава той няма да се остави то да падне върху него, а ти няма да дойдеш при камъните горе над водопада точно когато Киокай...
– Има две причини, поради които тази идея никак не е добра – възрази Риг. – Първо, ако аз не съм там, Киокай ще падне. Второ, ти не можеш да го опазиш по-добре, защото аз съм този, на когото се случва промяната във времето, а не ти, и затова ти няма да знаеш изобщо какво ще се случи и ще правиш абсолютно същото. И трето, не можем да се върнем назад и да говорим с Баща ми. Нито да го изтикаме от дирята му. Никога.
– Но защо да не можем?
– Защото Баща ми няма диря. Той е единственият човек... единственото живо същество... което някога съм познавал, което не оставя никаква диря.
– Сигурен ли си?
– След десет години виждане, наблюдаване и изучаване на дирите ти смяташ, че може да греша, когато казвам, че единственият човек, до когото съм бил непрекъснато, нямаше диря?
– Но защо нямаше?
– Не знам – отвърна Риг. – Но, мисля, и двамата можем да се съгласим, че Баща ми бе наистина необикновен човек.
След това почти не си говориха. Идеята да поправят всичко известно време им звучеше привлекателно, но и двамата знаеха, че ще е твърде сложно да предприемат нещо, за да осъществят промяната. Най-вероятно щеше да стане още по-зле.
Затова си взеха нещата, Риг затъкна откраднатия преди около две хиляди години нож в пояса си и двамата поеха по Великия северен път към Ареса Сесамо.
Глава 5
Крайречният хан
– Случило ли се е вече нещо, причина за което е решението ми да навляза в гънката? – попита Рам.
– Да – отвърна заменимият. – Корабът все още е под твое командване.
Рам се подразни малко, щом разбра, че решението е било по-скоро проверка за него, отколкото истински значимо.
– Значи вие щяхте да продължите напред, без значение какво съм решил аз?
– Да – отвърна заменимият. – Това е включено в програмата на нашата мисия. Ти никога не си имал избор за това.
– Тогава защо съм тук? – попита Рам.
– За да вземеш всички останали решения след влизането в гънката. Нищо не е известно за това какво ще се случи след скока. Ако преди скока ти бе проявил плахост, щеше да бъдеш признат за негоден да вземаш решения по-нататък.
– Значи, ако съм бил твърде плах, щяха да ме заменят. С теб ли?
– Със следващия член на екипажа, когото щяхме да събудим и изпитаме. Или по-следващият.
– А кога ще се случи истинският скок?
– След около седмица. Ако преди това не се взривим. В момента времепространството е много непослушно.
– И нищо, което бих могъл да направя, не може да го предотврати?
– Точно така, Рам.
– Ами ако никой от екипажа не се окажеше способен да вземе решение, което да отговаря на вашите критерии?
– Тогава ние сами щяхме да поемем командването над себе си, докато стигнем до планетата, която е наша цел.
– „Ние“, тоест заменимите?
– Ние, корабът. Всички компютри заедно.
– Но корабните компютри не са съгласни за нищо един с друг.
– Това е една от многото причини, поради които всички ние се надявахме да постъпиш правилно.
Рам не бе пропуснал най-важното сведение, дадено му от заменимия. Шансът то неволно да му се е изплъзнало от езика беше нулев.
– Какво значи, че времепространството е непослушно?
– Ние постоянно генерираме полета и сили и нещата се променят, само че не и по начина, предвиден от когото и да било.