– И кога щеше да ми бъде съобщено това?
– Когато попиташ.
– Какво още трябва да попитам, за да разбера какво става?
– Онова, за което си любопитен.
– Искам да знам какво прави времепространството.
– То засича, Рам.
– А какво означава това?
– Явно съществува квантова система на течението на времето, невиждана и неподозирана досега.
– Което означава, че вместо постоянно приплъзване навътре в гънката откриваме, че времепространството се преоформя в поредица от разединени стъпки?
– Рам, доста неравности ще има по пътя.
Риг водеше Умбо към кръчмата, простряла се върху двайсет и пет-трийсет крачки между реката и пътя.
– Това място не ми изглежда много добро – усъмни се спътникът му.
– Само това можем да си позволим – отвърна Риг. – Ако изобщо можем.
– И селището не го бива много – додаде Умбо.
– Можеш да пуснеш Водопаден брод посред него и изобщо няма да си проличи.
– Е, моят критерий за голям град се промени малко през последните три седмици.
– И моят критерий за стабилно похапване също се промени, и то по-скоро към по-малко, отколкото към по-голямо.
– Тогава заложи капан и хвани нещо – предложи Умбо.
Двамата вече стояха пред вратата на хана. Двама яки лодкари ги избутаха встрани и влязоха.
– Махнете се от пътя, привици!
Риг все по-често чуваше тази дума – отначало шепнешком, но сега я използваха съвсем открито с явното намерение да ги обидят или унизят. Вероятно би му въздействала по-силно, ако имаше поне най-малка представа какво означава.
– Нищо не мога да хвана – обясни той. – Големите зверове отдавна са изчезнали по тези земи. Погледни, навсякъде само чифлици и градове.
– И плетища – додаде Умбо. – Обзалагам се, че там има много дребни животни.
– Има, но са бдителни спрямо хората – обясни Риг. – Виждам ги, десетки и дори стотици – зайци, катерици, птици, живеещи на земята и по дърветата, ебеци, браздавци, еноти, меченца, таралежи, опосуми. Но докато залагам примки за тях, те ме подушват и заобикалят мястото.
– Тогава хайде да видим дали ще можем да си платим тук – предложи Умбо. Един лодкар излезе, клатушкайки се, от кръчмата, като псуваше през рамо някого вътре. Той замахна към Риг, неволно препречил пътя му. Риг отскочи, ала падна и неколцината мъже, които стояха недалече, му се присмяха.
– Привикът се изкаля целият!
– Пробва да се посади, че да види дали ще порасте!
– Ей, привик, иди да се изкъпеш!
– Привиците не знаят какво е къпане!
– Тогава да го топнем в реката да му покажем как се прави!
Умбо помогна на Риг да се изправи на крака и двамата се шмугнаха вътре. Риг нямаше понятие дали мъжете, които му се подиграваха, наистина смятаха да му причинят нещо, но не му се оставаше, за да провери. Всичките до един бяха едри. И най-ниският имаше яки ръце и издут гръден кош от тласкането с прът и гребането по реката.
В кръчмата беше тъмно – кепенците бяха притворени, за да не влиза студ отвън, но още не бяха запалили фенерите. Десетина мъже ги погледнаха, а още двайсетина не откъснаха очи от своите халби, купи, карти и зарове.
Риг отиде до тезгяха, където кръчмарят, на бой поне колкото най-едрия си клиент, нареждаше половин дузина купи с гъста яхния. При тази гледка Риг едва не припадна от глад, въпреки че от последното му ядене бяха минали само два дни. Но гладът не надделя над страха, който се бе зародил в него навън и тук, вътре, се усили още повече.
– Какво искате, момчета? – попита кръчмарят по-скоро с досада, отколкото враждебно, макар и в никакъв случай дружелюбно.
– Ние сме от Юга... – подзе Риг.
Кръчмарят се изкиска.
– На челата ви пише „От горното течение на реката“, няма нужда на никого да казвате!
Изглеждаше почти толкова враждебен, колкото и лодкарите отвън. Но Риг повтори и пред него същата история, която имаше това предимство, че беше почти истинска.
– Тръгнахме с достатъчно пари или поне така си мислехме... Спяхме в гората и ядяхме животните, които благоволяваха да се хванат в капаните ми. Но тук вече няма гора, нито място за спане, което си няма стопанин или пък куче, което си мисли, че то е стопанин – изкикоти се нервно, както беше виждал разни мъже да се кикотят, но чак когато кикотът изскочи от устата му, той се сети, че това бяха глупави и страхливи мъже и смехът им винаги издаваше едва сдържана паника.
– Учуден съм, че привиците изобщо знаят какво е това пари, да не говорим пък за „достатъчно“ – забеляза кръчмарят.
По време на такива разговори Умбо обикновено си траеше, защото Риг владееше много по-добре тукашното наречие и не се налагаше да го молят да повтаря. Но дори и за Умбо в момента беше очевидно, че Риг се е озовал в небрано лозе. И затова заговори: