– Какво значи това „привици“, дето ни наричат така?
Риг с облекчение реши, че Умбо е прав – моментът беше подходящ да научат значението.
– Понякога звучи като обида, но вие като че ли нямахте такова намерение – додаде той.
– Това е просто дума – обясни кръчмарят. – Означава „Хора от горното течение на реката“. Просто тяхно старо название.
– И това е всичко? – изсумтя Умбо.
– Е, привиците не са твърде известни с ума си, с красноречието си и с достойното си облекло, така че понякога може и да е леко презрително – обясни кръчмарят.
– Ние имаме достатъчно достойнство да не пишкаме в реката, та хората от долното течение да го пият, и нямаме обидни думи за пътниците от север – отвърна Умбо.
– Че защо да имате? – отвърна кръчмарят. – А сега ще ми покажете ли пари, или ще трябва да ви изхвърля?
Време беше да покажат парите. Риг извади от джоба си монетите, които им бяха останали, и ги изсипа на тезгяха. Те издрънчаха оглушително в тихата стая. Бяха твърде много.
Кръчмарят се облещи.
Риг усети как започва да му се гади от ужас и презрение към самия себе си. Чуваше гласа на Бащата: „Не се оставяй другият да управлява действията ти“, и „Показвай малко, говори малко“. Колко още от поученията му щеше да престъпи от страх?
Кръчмарят посегна, загреба монетите към ръба на тезгяха и ги изсипа в шепата си. После отиде към края на тезгяха и отвори една врата.
– Елате с мен – подкани ги той.
Риг не беше сигурен дали той искаше от тях да се прехвърлят през тезгяха и да минат през същата врата, или да намерят друг начин. Но преди да е решил, в тезгяха се отвори една вратичка и кръчмарят им махна, а после ги въведе в малка стаичка, в която имаше само маса, два стола и някакви книги и листове на масата.
Той изсипа монетите на масата.
– Вие придадохте безкрайно нови измерения на значението на думата „тъп“ – каза уморено кръчмарят. – Кого сте обрали и защо си мислите, че няма да ви издам?
„Не оставяй другия да управлява действията ти“ – може би вече беше късно, но сега щеше да се подчини на това правило. И вместо да се оправдава срещу обвинението в кражба, Риг отново върна разговора към истински важното.
– Значи парите наистина стигат за храна и преспиване?
– Много ясно! Ти луд ли си?
– Седем реки се вляха в Сташик, откакто напуснахме Водопаден брод – отвърна Риг. – Сега тя е толкова широка, че понякога не виждаме другия бряг, и колкото по-надолу по нея се спускаме, цените като че все повече растат. В последното ханче, в което преспахме, платихме с три такива и виждате, че при тия цени парите ще ни стигнат само за още няколко дни.
Кръчмарят поклати глава.
– Измамили са ви, това е то. Платете ми един фен и можете да преспите две нощи или да преспите една нощ и да ви върна пет шеба.
Риг посочи поред монетите.
– Това се нарича „фен“? А това е „шеб“?
– Защо, вие как ги наричате?
– Спряхме да им казваме „ликът на краля“ и „ликът на кралицата“, защото ни се смееха, но никой не ни каза как им викате тук.
– Учуден съм, че още сте живи, та да го разказвате, след като вадите парите така, че всички да ги видят – отвърна кръчмарят.
– Вие казахте да ви покажем парите си – отвърна Риг.
Кръчмарят закри очите си с ръка.
– Ама че герои!
Той сложи ръка върху главата на Риг, обърна го към себе си и го погледна в очите.
– Слушай, момче, на юг може и да не са ви убили, но тук сте край реката и това е крайречен хан, а тукашните хора не си поплюват и като нищо ще те бутнат в реката, за да извадят два шеба от джоба ти, за фен да не говорим. А ако нещо ги докачиш, и за пинг ще го направят. А сега всички мъже в кръчмата знаят, че имате много пари и малко ум.
– Никой от тях не видя – заинати се Риг.
– Ти за глухи ли ги мислиш? Всеки от тях може да ти изброи колко и какви монети си изсипал само по звънтенето.
Риг вече разбираше доста добре – правилата тук бяха по-други. Във Водопаден брод парите на човек бяха на сигурно място в джоба или в ръката му, защото никой не би и помислил да ги вземе. Но така беше, защото всички знаеха горе-долу колко пари има всеки и ако някой извадеше повече, след като друг го бяха обрали, не беше нужно да гадаят много, за да се сетят кой е престъпникът. Ала тук, в градове като този, хората познаваха само малък брой от съгражданите си – нямаше как иначе, а лодкарите идваха и си отиваха и никой не познаваше никого. Не те познават – това значеше, че няма и да те хванат, ако не те заловят на местопрестъплението, защото на сутринта лодкарите вече можеха да са на много левги оттам или просто да си спят в лодката, а другарите им да не искат да признаят или да допуснат непознат на борда, за да ги претърси.