Бащата го бе предупредил, че на далечен път правилата се променят и винаги го беше уверявал, че колкото по-голям е градът, толкова по-ниско е нивото на цивилизованост, което досега на Риг му се виждаше неразумно. Защото правилата на цивилизованост можеха да бъдат спазвани от колкото си искаш хора, но бяха достатъчни само неколцина, които ги нарушават, за да попаднеш в опасност.
– Най-страшният хищник е човекът – бе казал Бащата, – защото убива без нужда.
– Като нас – бе уточнил Риг. – Ние повечето пъти оставяме месото.
– С месото се хранят горските хищници, а на нас ни трябват кожите – поясни Бащата.
– Аз казвам само, че сме хора – беше възразил Риг, а Бащата му се сопна:
– Говори за себе си, момче.
Сега Риг сам се убеждаваше в това.
– Струва ми се, че ханджията, който ни измами, ни е навредил много повече от всички тук – отбеляза той.
– Това е, защото още не сте излезли от моя хан. Тук няма да посмеят да ви нападнат, но ви обещавам, че щом си тръгнете оттук, мнозина ще се присъединят към вас и ще извадите късмет, ако само ви провесят с главите надолу, за да изтръскат монетите, и отървете кожата и костите.
– Че как изобщо някой тук остава жив? – измърмори Умбо.
Кръчмарят се обърна рязко, ръката му се стрелна напред и този път не бе положена нежно върху момчешката глава.
– Две момчета не биха пътували сами, щеше да има и възрастни с тях. Нямаше да са боси и облечени с просташки привишки дрехи от домашно тъкано платно. Нямаше да припарят по-близо до реката от пътя, и то само денем. Никога не биха влезли в крайречен хан. Никога не биха изсипвали монети на тезгяха, дори и някой да го поиска от тях. И дори и да нарушават всички тези правила, те все пак оцеляват, ако ме случат в ден, когато съм особено великодушен. След малко ще започне напливът за вечеря, а после суровите мъже, чиито пари смятам да прибера, ще пият и ще развратничат. Вие ще останете в тази стая.
– Тука ли? – попита Риг. – И какво да правим тука?
– Единият от вас ляга на масата, другият – под нея, и заспивате, ако можете, но няма да пеете, да говорите на висок глас, да се показвате на прозореца и...
– Какъв прозорец? – прекъсна го Умбо.
– Щом не виждате прозореца, значи не можете да се покажете на него и ще ме слушате – отвърна ханджията. – И последно, когато заключа отвън, не се шашкайте и не си мислете, че ви правя мои пленници, не викайте за помощ и не се опитвайте да избягате.
– Не бихте ли казали точно това, ако ни задържате, за да искате откуп?
– Да – потвърди кръчмарят. – Но кой ли би ми го дал?
Той излезе, затвори вратата и те чуха прищракването, когато врътна ключа. Риг веднага скочи на крака и взе да оглежда стените нависоко.
– Прозореца ли търсиш? – попита Умбо.
– Намерих го – отвърна Риг и посочи нагоре, над вратата. Въпреки че гледаше към вътрешността на хана, през процепите на стария капак се процеждаше дневна светлина.
– Ти как разбра, че не е на външната стена? – попита Умбо.
– Виждам следите на строителите. Малцина са се покатервали толкова високо, но от време на време някой го е правил и всичките водят натам.
– Струва ми се, че твоята дарбица да откриваш следи ни върши работа само за да разберем какво са вършили хората, но не ни помага да разгадаем намеренията им.
– Вярно си е – потвърди Риг. – Но колко ли струва и твоята дарбица, когато трябва да се защитаваме?
– Аз забавям хода на времето – рече Умбо.
– Не, не го забавяш – възрази Риг.
– Забавям го! Много добре знаеш!
– Помисли си. Когато се упражнявахме на пътя, ти забави времето около мен, аз виждах пътници и тръгвах с тях...
– И пребъркваше джобовете им...
– Което направих точно три пъти и само веднъж попаднах на нещо ценно...
– Но ако не забавям хода на времето, ти как виждаш хората, които преди това са били само размазани петна, а ти си ги мислел за следи?
– Ти ускоряваш мен.
Умбо вдигна ръце и седна.
– Значи ти си спец по всичко!
– Просто си мисля за това, Умбо. Ти цял живот си живял с това. Решил си, че е така, когато си бил малък, и никога не ти се е налагало да си променяш мнението. Но я си помисли. Когато ме забавяше и аз тръгвах с хората, как ти изглеждах? Ти все пак ме виждаше, нали?
– Да.
– По-бавно ли вървях или по-бързо?
– Не... Тоест сигурно си вървял с темпото на човека, с когото тръгваш редом, и ако той е забавял ход...
– Значи съм действал с напълно нормална скорост, докато си ме наблюдавал.