– Да – потвърди Умбо. – И разбирам накъде биеш, защото би трябвало да виждам действията ти забавени.
– Или ускорени, зависи какво точно си имал предвид. Тоест аз съм там и ако за мен ходът на времето се забави, не трябва ли да се движа по-бързо от хората около мен? Тъй като тяхното темпо се забавя?
– Не, твоето се забавя.
– Не, ти ме поставяш в... Да кажем, в мехур от забавено време и това забавя действията на хората по следите. Затова аз ги виждам. Техните действия видимо се забавят. Значи сигурно ти ускоряваш моите.
– Но не е така. Не помниш ли? Ти си вървеше съвсем нормално.
– Точно това се опитвам да ти кажа – обясни Риг. – Ти изобщо не променяш хода на времето.
– Но тогава какво правя? Защото със сигурност правя нещо, щом виждаш хора, които изобщо не си виждал преди това.
– Ти ускоряваш моя мозък.
– Той си стои в главата ти, докато се разхождаш, доколкото виждам аз.
– Но скоростта, с която виждам и забелязвам нещата и мисля за тях, се ускорява. И затова аз не се движа по-бързо, но всички тези отдавна отишли си хора, оставили следи подире си, винаги са там... Ала мога да ги видя само когато мозъкът ми започне да вижда и мисли по-бързо. И само когато се съсредоточа напълно върху един човек, мога да го докосна, да взема нещо от него или да бутна проклетите му ръце, за да не покриват ръцете на Киокай.
Риг усети как мъката отново се надига към гърлото му и млъкна.
Умбо затвори очи и се замисли. Най-сетне се обади:
– Значи аз те правя по-умен?
– Де да беше така – отвърна Риг. – Тъп съм си както винаги. Но мога да виждам неща, които не съм виждал преди, и да докосвам неща, които не можех.
Умбо се облакъти на масата и захлупи лицето си в шепи.
– Но каква полза има от това, което правим, каквото и да е то? Ако ти само виждаш миналото, а аз само ускорявам мисълта на другите, то за какво ли може да ни служи това?
– Аз имам нож.
– Добре де, имаш. Но можеш ли с него да пребориш някой лодкар? Ами трима?
– Ако ти наистина можеше да ускоряваш действията ми, аз бих могъл да побягна толкова бързо, че да не ме виждат, и да заколя шестима от тях, преди да са се усетили!
– Ех, че хубаво щеше да е – рече Умбо. – Докато мен междувременно ме пребиват, защото седя там, и щом някой ме измлати, спирам да те ускорявам и ония те хващат.
– Е, значи добре, че не го можем, нали?
Те чуваха през стените шумовете от кръчмата. Нямаше сърдити крясъци, но вътре страшно много приказваха. По-скоро се надвикваха. Когато се различаваха някакви думи, те звучаха доста весело. Дори и когато бяха ужасни ругатни, пак звучаха като майтапи между приятели.
– Нямаше ли да е много хубаво той да ни донесе храна? – попита Умбо.
– Да речем, че някой ни пребие, но не ни убие... – обади се Риг.
– Да се надяваме.
– Но по-късно се връщаме там и аз откривам пътя, по който са стигнали до нас. Ти забавяш хода на времето...
– Нали уж каза, че не го умея?
– Така съм свикнал да го наричам – тросна му се Риг. – Правиш онова нещо, а аз имам тежък чук и докато те настъпват към нас, готови да ни пребият, един по един ги изтрясквам в колената. Всеки от тях, който пристъпи към нас.
Умбо се ухили.
– На бас, че след като двама-трима се строполят с изкривени колена, пищейки, останалите ще припнат да бягат като ебеци!
– А нас в края на краищата няма да ни натупат, така че ще сме си много добре!
Умбо се разсмя.
– Това е по-хубаво от отмъщение, защото ще ги спрем още преди да са ни набили!
– Единственото, което не разбирам, е как точно ще стане – рече Риг. – Та нали ще го направим само защото те са ни набили. Но после няма да можем да си спомним защо сме ги нападнали, защото по нас няма да има и драскотина и те няма и да са ни пипнали.
Умбо доста се замисли над това.
– На мен това не ми пречи – заяви той накрая. – На кого му пука дали ще помним? Просто ще си имаме вяра, че не бихме направили такова нещо, ако нямаме основание.
– Обаче ако помним само, че сме млатили хората с чук, но не и защо...
– За това не се тревожи – прекъсна го Умбо. – Ако извадим късмет, те ще ни убият и няма да можем да се върнем назад във времето и да ги спрем, и няма да помним нищо, защото ще сме умрели.
– Ох, олекна ми – въздъхна Риг.
И тогава на Умбо му хрумна нещо.
– Ти помниш времената преди Светеца скитник, нали? И още помнеше времето отпреди да промениш всичко.
– А ти – не.
– Мисля, че това е удобно – заяви Умбо. – Единият от нас ще помни как е било преди промяната, а другият – как е станало после, след нея.
Но пак нещо не беше наред в казаното от Умбо – само да можеше Риг да разбере какво точно!
– Да кажем тогава, че са ни пребили, както казах. Аз не забравям, че сме яли бой. Помня и всичко, което сме правили, след като са ни пребили – как сме се скрили, как някой се е грижил за нас, докато пак насъберем сили, и как сме се върнали на онова място и сме си го върнали на ония. Но ти не помниш нищо. Помниш само новата случка – как те едва не са ни пребили, но някои от тях са се натръшкали с разбити колене, а останалите са побягнали. Значи... никъде не си ходил да оздравееш след побоя, защото изобщо не си пострадал. И в тази, новата история, в която не се е налагало да оздравяваш, какво си правил вместо това? И защо накрая пак си се върнал с мен да предотвратиш нещо, когато изобщо не помниш то да се е случвало? Та това е невъзможно.