– Ще го донеса, във вързопа ми е – рече той.
– Не, изпрати другото момче – нареди му Самуна. – Не искам тези камъни да излизат от полезрението ти.
Умбо погледна сърдито Самуна, после и Риг.
– Можеше да ми кажеш! – тросна се той.
– Аз споделих с теб всичките си монети и всичката си храна, и всичко! – настоя Риг. – Но тези камъни не биха могли да се похарчат никъде, където сме били, и никъде, накъдето сме се запътили. Какво има за казване?
Умбо им обърна гръб и тръгна за вързопа. Само след малко се върна и го бутна в ръцете на Риг.
Риг го остави на едно столче, извади писмото и го сложи на тезгяха.
Самуна присви очи и го огледа. Подмокрената посегна и го дръпна.
– В името на всички светци, Самун, всички те знаем, че четеш толкова бързо, колкото попова лъжичка се превръща в дърво!
Тя огледа документа, като мърдаше с устни и сегиз-тогиз протананикваше нещо.
– Ясно си личи, че е подправено – заяви тя.
Самуна се изправи и изгледа отвисоко Риг.
– Ако е подправено, не съм го подправил аз – рече той. – Но жената, от която го имам, каза, че то е от Баща ми. Той никога не ми го е показвал, докато беше жив, но почеркът прилича на неговия.
Риг погледна Подмокрената.
– Вие виждали ли сте някога почерка му?
– Няма нужда! – възрази Подмокрената. – То е подписано от Светеца скитник. Това е все едно да го подпишеш „Пръстена“.
– Това наистина би било много глупава постъпка, но той не е постъпил така – отвърна Риг. – Прочетете пак подписа.
Тя се намръщи и го прочете пак, като още по-явно мърдаше с устни.
– Аха, „Човека скитник“ вместо „Светеца скитник“. Но все пак това дори не е име.
– Това е едно от имената, с което наричаха баща му – обясни Умбо.
– А какво е тогава истинското му име?
– Всичките му имена бяха истински – отвърна Умбо. – Той им отговаряше.
Те погледнаха Риг и той каза:
– Никога не съм го наричал иначе освен „Татко“.
– Защо си мислите, че можете да оценявате този документ? – попита наперено Умбо. – Той не е написан за вас, написан е за банкер в Ареса Сесамо и ние ще му го занесем. Върнете ни го.
Дръзко беше от страна на Умбо да настоява да му върнат нещо, което никога не е държал в ръце, но въпреки това Подмокрената го пъхна в ръката му. Той го прочете набързо – в селското училище във Водопаден брод ги бяха учили добре, а после го подаде на Риг.
– Значи баща ти си е измислял имена и е подписвал законни документи с тях – рече Подмокрената. – Вече знаеш мнението ми за хората, които използват фалшиви имена.
– Какво мислиш ти за мъртвия баща на това момче, няма значение – сопна º се Самуна и си спечели кръвнишки поглед от жена си. – Аз вярвам на момчето и на писмото и независимо дали бащата се е сдобил честно с парите или не, синът му несъмнено ги е придобил честно.
– О, и какво смяташ да правиш тогава? – попита заядливо Подмокрената. – Да го осиновиш? Той без съмнение ни излъга!
– Не съм ви казал и една дума, която да не е истина – намеси се Риг.
– Ти каза, че онези монети са последните ви пари!
– Да ви приличат на пари тези скъпоценни камъни? – попита Умбо.
– Първо на първо, защо сте ми взели дрехите? – попита Риг. – Моето имущество е било взето през нощта крадешком!
– Смятах да ги изпера – обясни смутено Подмокрената.
– На мен не ми изглеждат по-чисти – заяви Риг.
– Защото, като взех панталоните ти, напипах нещо в пояса.
– И трябваше да разпорите шева и да го извадите?
– Жена ми не е крадла! – изръмжа Самуна.
– Знам, че не е – съгласи се Риг. – Но тя сипеше обвинения и подозрения и исках да разбере, че на това може да се отвърне със същото. Аз имам повече причини да се оплаквам от нея, но не се оплаквам и е време тя да престане да ме подозира заради това, че º давам много по-малко поводи.
– Това момче е адвокат! – рече Самуна на жена си.
– Честните хора нямат нужда от адвокати – изсумтя тя.
– Честните хора имат най-голяма нужда от тях – измърмори мъжът º и когато тя понечи да му възрази, без дори да я погледне, той вдигна ръка, сякаш се готвеше да я зашлеви с опакото по лицето. Разбира се, нямаше намерение да я удари наистина и очевидно никога не бе имал, но тя млъкна. Значи в тази къща тук, по долното течение на реката, вдигнатата за шамар ръка очевидно беше равнозначна на вдигането на показалец към устните.
– Ако ми върнете дрехите, мога да зашия камъните обратно в колана си и да тръгнем – рече Риг.
– Не – спря го Самуна. – В Ареса Сесамо това писмо ще ви свърши добра работа. Тук обаче не върши никаква, а вие имате нужда да обърнете един от тези камъни в пари.
– В този град има ли банка?