– Не е вярно! – възкликна възмутен Умбо.
– Момче, ти глух ли си? – попита Подмокрената. – Този Риг тук говори, все едно е ходил на училище.
– Аз съм ходил на училище!
– Аз говоря за сериозно училище – отвърна Подмокрената. – От време на време тук при нас идват такива пътници. Ти наистина ли не чуваш разликата в начина му на изразяване?
– Той говори като баща си – рече Умбо. – Какво да очаквате?
– Точно това казвам и аз – поясни Самуна. – Ти говориш като привик, а той – като нафукано момче от училищата. Говори като парите.
– Никога не съм чувал парите и гък да казват, по дяволите – измърмори Умбо.
– Ако ругаеш, ще те фрасна – закани се Самуна.
– Тогава като заспиш, ще ти отрежа...
– Никой никого няма да удря и никой нищо няма да реже – намеси се Риг.
– Ако не го ударя, когато говори така, никой няма да повярва, че съм му баща.
– Тогава той няма да говори така.
Риг изгледа въпросително Умбо.
– Става ли?
– Не съм и предполагал, че ти говориш като парите – изрепчи се Умбо.
– Но пък пея като дрисък – додаде отзивчиво Риг.
– Прав си – съгласи се Умбо. – Е, добре.
– Вие двамата, оставете на мен да говоря. Кротувайте си. Не отговаряйте, ако някой ви попита нещо, само ме погледнете. Ясно?
– Да – отвърна Риг.
– Много е тъпо! – изсумтя Умбо.
– Казваш го, защото парите не са твои – рече Подмокрената.
– И ваши не са! – опъна се Умбо.
– Той вечно е контра! – изръмжа Самуна.
– Част от тях са наши – изтъкна Подмокрената на Умбо. – За дрехите, които ще купим на двама ви, за пътните, които ще платите, и за времето, когато Самуна ще е далече оттук, и за биячите, на които ще трябва да плащам да пазят спокойствието, докато го няма. Ако не получим добра печалба от голямата благородна услуга, която ви оказваме, значи той е скръндза, а и ти не си по-добър от него.
– Ще платя достойно – рече Риг. – И да знаете, че Умбо говори като образовано момче от нашия край, но Баща ми ме научи да се изразявам по няколко различни начина. У дома аз говоря точно като Умбо, но от седмица приказвам така, както Баща ми каза, че говорят в Ареса Сесамо, защото хората ме разбираха по-добре и се смееха по-малко.
– Разбира се – потвърди Самуна. – Това е императорският град. А баща ти явно е бил човек, който е искал да пътешестваш.
Същата сутрин отидоха да купят дрехи. Шивачът им взе мярка и вечерта донесоха дрехите – по два броя от всичко и за двамата, от различни платове.
– Защо са ми по два броя? – попита Умбо.
– За да носиш едните, докато изпереш другите – обясни Подмокрената. – Не че се учудвам, дето не знаеш нищо за прането.
Риг ги прекъсна, преди да са се счепкали отново.
– Дали да разпоря някой шев и да зашия камъните обратно в дрехите си? И ако го направя, в кои панталони да ги зашия? Казвам ви, не ща да ме хванат облечен с не които трябва панталони, ако крадец открадне другия чифт или пък се наложи да бягам от някого.
– Камъните не са много големи – рече Умбо. – Не може ли да ги държиш в кесийка в джоба си?
Самуна изобщо не го прие.
– Джебчиите вземат каквото сварят! Никога не слагай в джоба си нещо, което смяташ да притежаваш дълго време.
– Ще ти направя връзка, която да овържеш здраво около кръста си – предложи Подмокрената. – И ще окачиш торбичка на връзката, вътре в панталоните, точно отпред. Никой няма да я вижда, а и да я видят, ще си помислят, че там ти са мъжките работи.
– Сега разбрах защо ги наричат „семейните скъпоценности“ – изкиска се Умбо. Но в този миг Риг улови нещо в погледа му, някакво чувство, което не можа да разпознае, нещо, от което очите на Умбо светнаха. И си помисли: „Той още не ми е простил за това, че оставих Киокай да умре. Преди беше друго – когато не знаеше за скъпоценните камъни. Тогава можеше да ми прости и да сподели вината. Но сега, когато ме възприема като богат и знае, че съм го скрил от него, това променя всичко“.
* * *
Четири дни им отне да доплават надолу по реката до О. Първото, което ги попита капитанът на гемията, когато му платиха, беше: „Поклонници?“. По-късно Самуна обясни, че хиляди хора годишно посещават Кулата на О. Но на капитана той разказа историята, за която се бяха договорили, и Риг разбра, че най-важната част от нея беше срещата с „хората на баща му“. За капитана това означаваше, че са под закрила, и то на могъщ човек. На борда на тази гемия щяха да бъдат на достатъчно сигурно място.
Отначало пътуването беше истинско удоволствие. Реката вършеше всичката работа – дори лодкарите на борда нямаха кой знае какво да вършат. Те щяха да са нужни за обратния курс, за да тласкат с пръти, да гребат и да плават нагоре срещу бързото течение. Засега се изтягаха палубата, а на покрива на каютата, където трябваше да стоят пътниците, Самуна, Риг и Умбо правеха точно същото, докато накрая краката на Риг изтръпнаха от бездействие. Бащата никога не го беше оставял да се излежава цял ден – никога, дори и когато беше болен, което не се случваше често. Умбо изглеждаше доста доволен, а Самуна беше направо в рая, дремеше денонощно и не помръдваше.