Веднъж, докато Самуна пак спеше, а Риг обикаляше ли, обикаляше из кошарата – на това му приличаше тази малка оградена площадка, Умбо дойде при него.
– Защо не можеш да се спреш на едно място?
– Нямам особено голям опит в това – отвърна Риг. – За мързела е нужна дарба.
– И какво виждаш? И по реката ли виждаш следи? Хората тук не ходят, освен лудите, просто си седят. Оставят ли следи, въпреки че стоят на едно място?
– Да – отвърна Риг. – Те се движат в пространството и затова оставят диря.
– Добре, но това води до нов въпрос. В училище научих, че светът е планета, която се движи из Космоса, и че Слънцето също се движи из Космоса. Затова, докато светът се е движил, защо не сме оставили следи подире си? Не е ли светът като една гемия, и макар да не обикаляме по палубата º, всичките ни дири не трябва ли да остават след нас?
Риг затвори очи и си го представи – всички дири, устремени към Космоса.
– Би трябвало да се получава така, както казваш – отговори най-сетне той. – Но не се получава. Само това знам. Всички дири си стоят там, откъдето са минали хора, по сушата или в лодки. И затова предполагам, че съществува нещо, което ги удържа на точно определеното място на Земята, откъдето са минали хора, без значение колко отдавна.
– Тук можем ли да правим нещо?– попита Умбо. – Нали се сещаш, говоря за упражняване на онова, нашето?
– Не виждам как – отвърна Риг. – Екипажът ще ни види, докато го правим, а и както казах, на кораба няма следи, освен докато преминаваме през места по реката, където други гемии са возили хора. Ние оставяме дири след нас. Виждам твоята нагоре по реката.
– Но така е още по-добре. Ти само изчакай някоя диря да прекоси площадката и направи нещо. Искаш ли да те забавя? Или... да те ускоря, или каквото и да е онова, което правя?
– И аз какво да направя? Да бутна някого, че да падне във водата преди петстотин години? Ако той не може да плува, това ще е убийство.
Умбо въздъхна.
– Просто ми е страшно скучно.
– Аз имам по-добро предложение. Хайде всеки от нас да се опита да научи другия на своя номер.
– Нас никой не ни е учил на това, което вече умеем – възрази Умбо.
– Това изобщо не е вярно. Баща ми е работил и с тебе, нали така? Помогнал ти е да го усъвършенстваш и насочваш.
– Е, да, така е, но аз вече си го можех, той само ме обучаваше.
– Значи може би всеки от нас не е лишен от способността на другия, а притежава много, много мъничко от нея, толкова, че изобщо не сме я забелязали – предположи Риг. – Затова опитай се да ми го обясниш, докато го правиш, а аз ще ти посочвам дирите, докато минаваме през тях.
– Няма никакъв шанс да се получи – заяви Умбо.
– Да го разберем. Хайде де, и двамата скучаем, това е някакво занимание.
– Шшт! – прекъсна го Умбо. – Струва ми се, че Самуна се събужда.
– Освен ако през цялото време не е бил буден и не е слушал.
Умбо се намръщи.
– Много би му подобавало!
Но Самуна като че нищо не беше чул. Когато се събуди, се държеше с тях съвсем нормално – тоест начумерен, почтителен и отзивчив едновременно.
– Ти самият си работил по реката, нали? – попита го Риг.
– Никога – отвърна Самуна.
– Но и ти си мускулест като тези мъже.
– Не, не съм – отрече Самуна. – Много по-мускулест съм.
Риг го огледа внимателно.
– Виждам, че си по-различен от тях, но не виждам в какво.
– Погледни дясното ми рамо, после лявото. А после погледни гребците.
И двамата, Риг и Умбо, го погледнаха. Умбо забеляза пръв и се изкикоти.
– Те предпочитат едната страна.
Сега и Риг го забелязваше. Докато тласкаха с пръта, едната им страна заякваше повече от другата. И затова всеки от мъжете се трудеше само от едната страна на кораба.
– На военните кораби не им го позволяват – обясни Самуна. – Карат ги да работят ту от едната, ту от другата страна на редовни смени, за да заякват равномерно.
– Значи ти си бил гребец във войската?
– Служих, но не на лодка – обясни Самуна. – Преди да срещна Подмокрената и да открия, че тя е от нашите земи, да се оженя за нея и да построя хана, служих във войската. Издигнах се до сержант, имах добър отряд от корави мъже.
– Бил ли си се във войни? – полюбопитства Умбо.