Глава 7
О
– Гънката ли беше това или просто някаква гънка?
– Гънката беше там – отвърна заменимият. – Всичките деветнайсет корабни компютъра докладваха, че гънката... е прескочена.
Заменимите не вземаха нехайни решения за структурата на изреченията. Нито пък се колебаеха, освен ако колебанието не означаваше нещо.
– „Беше прескочена“, каза ти, но не уточни дали е била прескочена от нас – отбеляза Рам.
– Защото очевидно не ние сме извършили скока – рече заменимият. – Ние се появихме точно в положението, в което бяхме в началото на скока.
– А продължавахме ли да се движим? – попита Рам.
– Да.
– В какво положение сме сега? – попита Рам.
– Ние се намираме на два дни път по-близо до Земята. Физическото положение, в което бяхме преди два дни.
– Значи сме излезли от гънката преобърнати – уточни Рам. – И вървим обратно.
– Не, Рам – поправи го заменимият. – Излязохме с гръб към Земята, точно както преди да навлезем в гънката.
– Ние нямаме заден ход – уточни Рам. – Можем да се движим само в посоката, в която сме обърнати.
– Всички компютри докладват, че продължаваме напред точно със същата скорост като преди. Освен това докладват и че позицията ни продължава да напредва обратно към Земята.
– Значи се движим напред и назад едновременно – заключи Рам.
– Ние сме тласкани напред и се движим назад.
– Надявам се, че няма да ме отстраниш от командването, ако призная, че съм объркан.
– Бих се усъмнил в разума ти само ако не беше объркан, Рам.
– Разполагаш ли с някакви хипотези, които биха обяснили това положение? – попита Рам.
– Ние не сме по хипотезите – отвърна заменимият. – Ние сме програмирани инструменти и както вече ти изтъкнах преди, решенията какво да правим след скока зависят изцяло от нашия изобретателен, творчески подхождащ и извънредно изпробван и подготвен пилот човек.
Рам се замисли.
През седмиците, докато Риг и Умбо напредваха по Северния път, промените се извършваха постепенно. Чифлиците зачестиха, селата станаха по-големи, сградите – малко по-величествени. Сламата отстъпи пред плочите и керемидите, промазаното платно – пред капаците, а от време на време се появяваха и стъкла. В Площадката на Подмокрената се усещаше атмосфера на нещо ново, но градът бе изграден от същите дървени постройки с покриви под същия ъгъл, а по улицата пак така се редуваха калдъръм, чакъл и греди, в зависимост от прищевките на собствениците на сградите край тях. Дните, в които пътуваха по реката, скриха всички тези промени, а и заради много по-бързото си придвижване, когато наближиха пристана на О, момчетата сякаш навлязоха в друг свят.
Тук като че всичко бе изградено от камък, и то не от сиво-кафявите планински скали, а от белезникав камък, почти бял, но с пронизващи го жилки от топли цветове. Не позволяваха по него да расте мъх, освен долу край водата, и той блестеше на светлината на обедното слънце.
В противоположност на това Кулата на О лъщеше с ослепителната студенина на стоманено острие. И тъй като бе далеч по-голяма от всички останали сгради и няколко пъти по-висока и от най-високите дървета, целият град създаваше впечатлението за ръката на много бяла жена, стиснала страшен кинжал, издигнат към небето.
Но щом лодката се приближи до кейовете, това впечатление избледня. Те бяха също толкова мръсни, шумни и оживени, колкото всички кейове, навсякъде. Не всички сгради, в края на краищата, бяха от камък – всъщност повечето бяха дървени постройки, макар и покривите им да бяха само керемидени или, за изумление на Риг, ламаринени. Толкова много метал, че да застеле цял покрив? Риг забеляза, че впечатлението за каменен град създаваха няколко десетки големи сгради, които се издигаха високо над бъркотията от дървени складове, кръчми и дюкяни, продаващи разни дреболии за спомен от Кулата на О. Отдалече се виждаха единствено белокаменните стени на тези сгради. Отблизо човек едва успяваше да ги зърне от тесните улички, където всеки етаж на всяка сграда стърчеше над долния и третите или четвъртите катове на къщите от срещуположните страни на улицата се приближаваха толкова, че както се изрази Самуна, „човек можеше да си хване любовница, без нито един от двамата да напуска къщата“. Риг очакваше, че първо ще си намерят подслон, но Самуна се навъси и отсече: „Не“.
– Значи ще носим вързопите и стоката си при банкера? – попита Риг. Самуна ги дръпна встрани от оживената улица на откритата площадка пред една от големите каменни сгради.
– Слушайте... – рече той. – Платата за гемията, за храната и за дрехите ви почти ме разори. В момента местата, които мога да си позволя, са толкова долнопробни, че и без това не бихме посмели да си оставим нещата там. Аз съм ханджия, моите момчета, и знам какво представляват странноприемниците край пристанището на О. Всичко зависи от това да накараме господин Бъчваря да обърне един от тези... предмети... в пари и да изплати пълната му стойност, без никой друг да ги зърне. Тогава можем да си позволим да отседнем на прилично място и пак да оставим богатството ти почти непокътнато, млади Риг. Затова никъде няма да се отбиваме, а веднага ще намерим банката на господин Бъчваря.