А пък и Самуна. В Площадката на Подмокрената беше преуспял и се подиграваше весело на привиците, както и всички останали. Но тук, в О, толкова надолу по течението на реката, и той беше привик, макар и да умееше по-добре да го прикрива, защото доста повече бе обиколил света. „Аз единствен тук не съм бедняк, или поне може би няма да се окажа беден. Въпреки че идвам от най-горното течение на реката и съм живял над водопада почти цял живот и сме скитали сами с Баща ми вдън горите, където почти няма следи от хора сред дърветата и животните. Но заради деветнайсетте камъка в кесийка, окачена на връзката около кръста ми, скоро може и да съм богат в сравнение с тях. Ала въпреки това те са мои приятели и спътници, единствените приятели, които имам. И ако преуспея, те също ще преуспеят. Парите може и да са мои, но ползата ще е за всички нас. Самуна ще се прибере у дома с хубава печалба за любезната си услуга. Умбо може да остане с мен или да се върне нагоре по реката, ако иска, но вече с хубави дрехи и достатъчно пари, за да го закарат с лодка дотам, докъдето стигат прътите и веслата. Нека се прибере у дома и стане най-богатият младеж във Водопаден брод, да видим дали ще го отбягва баща му. Не, Тегай обущаря ще го въведе в къщата си и ще настани сина си на старото му място на масата“.
Хората говорят за магии и чудеса, извършени от светците, и ако бяха видели какво направиха заедно Риг и Умбо – да извадят от въздуха хубав нож със скъпоценни инкрустации, щяха да сметнат и тях самите за магове или светци. Но нито едно от тези чудеса не е толкова могъщо и полезно, колкото внезапния приток на пари в джоба на човека. Тогава преображението е като преход от дъжд към слънце, което не бе по силите на нито един зъл маг или щедър светец освен в най-глупавите стари предания.
Предпазливостта на Самуна им се стори много по-разумна, когато стигнаха при сградата от сив камък с големия часовник високо на стената. Дойдоха тъкмо когато той биеше силно и се чуваше по цялото протежение на съседните улици. А на вратата един мъж, облечен изцяло в сиво, с къс меч на колана и тояга в ръка, ги спря и ги огледа от горе до долу. Самуна вече много пъти ги бе предупредил да си мълчат и да не казват нищо, затова Риг просто огледа стража с искрен интерес и не показа нито уплаха, нито каквото и да било, с надеждата, че ще може да се сдържи. Само широко отворени очи, вторачени в мъжа. Дали той успяваше да разчете ужаса и надеждата в погледа му, Риг не можеше да разбере. Но днес поне не ломотеше и не си показваше скъпоценностите наляво и надясно, както бе изсипал парите върху тезгяха на Самуна от едните страх и глупост.
Мъжът се загледа особено продължително в Риг – може би се опитваше да пречупи твърдия му поглед. Но Риг се бе упражнявал с Бащата и колкото повече мъжът се опитваше да го пречупи с поглед, толкова по-спокоен ставаше Риг и толкова по-непоколебим – погледът му. Докато онзи не извърна очи.
После Самуна му заговори:
– Виждам, че можете да разпознаете качеството, колкото и изморен да е пътникът. Ние с това момче придружавахме младия господар, за да осигурим благополучното му пристигане тук, в банката на господин Бъчваря. Но господин Бъчваря и преди си е имал работа с мен. Сега аз съм Самуна от Площадката на Подмокрената, но някога бях старши сержант в Народната армия и имам сметки тук – и кредитна, и дебитна.
– Тогава нека момчетата останат навън – рече стражът.
– Не идвам тук по своя работа, а по работа на младия господар, и ще влезем и тримата.
– Тогава никой от вас няма да влезе. Какво значение имат вашите сметки, щом не идвате по своя работа? А това момче... – и той посочи Риг с върха на тоягата – то не е клиент на господин Бъчваря.
– И все пак господин Бъчваря би съжалявал, ако го изгуби като клиент – отвърна Самуна без намек за сръдня. – Господин Бъчваря ми е отпускал заеми преди, а аз съм му поверявал вложенията си. Нека сам каже дали ми има доверие сега, когато аз твърдя, че това момче струва хиляда пъти колкото сделките на банката на господин Бъчваря с мен. Господин Бъчваря знае, че аз не лъжа и си плащам задълженията, а това е достатъчно голяма чест, за да ни спечели пропуск. Мисля, че ще го разберете.
– Господин Бъчваря в момента не приема посетители – заинати се стражът.
– И все пак аз твърдя, че нас ще ни приеме – заяви Самуна, все още самата любезност. Риг си помисли: „Това сигурно е умение, което един пътешественик трябва да притежава, ако иска да успее – да запазва спокоен и дружелюбен тон и вид независимо от предизвикателството“. А и съвсем възможно беше стражът да оказва такава съпротива точно защото беше очевидно, че Самуна може да го награби и да го смачка в каменните стени, ако му хрумне. Стражът трябваше да докаже, че е храбър и мъжествен, като накара Самуна да се моли на прага. Въпреки че всъщност, осъзна Риг, като се позамисли, Самуна не беше се молил, а по-скоро настоявал, макар и ведро, за нищо по-малко от онова, което искаше. „Точно това ме учеше да правя Бащата, само да мога да надмогна страха си“. Когато стражът се обърна и влезе вътре – и остави вратата без надзор, забеляза Риг – той не бе ги задържал на прага повече от минута-две. А се върна още по-бързо, с напълно променено държание. Когато вратата се отвори отново, сивият страж се поклони ниско и тържествено и ги въведе вътре – първо Риг, според оценката на Самуна. Щом влязоха вътре, една старица с остро лице ги поведе нагоре по широко стълбище, а стражът се върна на поста си на входа.