Беше научил всичко това под формата на поредица от интелектуални задачи. Мисълта да го осъществи реално, с реална загуба за себе си, ако не се справи добре или някой го измами, го плашеше. „Така ли ще прекарам живота си? В грижи покрай управители и банкери, да ги наглеждам, за да действат те сравнително почтено, и ще решавам бъдещето на други хора според моите прищевки – какво да купя и кога да продам? Аз обичам гората, а не стаи като бърлогата на господин Бъчваря, колкото и светла да е тя с всичките тези прозорци.
След като изготвиха всички преписи и всички преписи бяха подписани, документите – сгънати, а светлосиният камък – поставен в кутийка, господин Бъчваря направо сияеше. Риг подозираше, че при късмет този камък щеше да утрои (поне!) активите на банката му. Повечето средства щяха скоро да бъдат прехвърлени в банки в Ареса Сесамо, но всяка ръка, докоснала парите от камъка, щеше да изкара добра печалба, а господин Бъчваря щеше да се издигне в очите на всички от занаята в О, защото историята щеше да се разчуе. Самият Бъчвар щеше да се погрижи за това, а бижутерите щяха да са му свидетели.
– Не искам да ви припирам да си тръгвате – рече господин Бъчваря, – но трябва да изляза, за да получа залозите на бижутерите, а за тази цел ще затворя банката и ще взема моя страж, Бек Пивоваря, да ме придружава по улиците.
– Това необичайно ли е? – попита вечно предпазливият Самун. – Дали няма да е знак за хората, че у теб имаш нещо, достойно за открадване?
– Благоразумно е, че питаш – отвърна господин Бъчваря. – Но аз винаги го вземам със себе си, когато излизам през деня, и всички знаят, че не нося пари у себе си, когато си тръгвам от банката вечер или идвам сутрин. Ще е достатъчно сигурно, поне докато някой бижутер не се раздрънка.
И лицето на Бъчваря се поизчерви, защото „раздрънка“ не беше дума, която човек с неговото достойнство е редно да употребява. „Е, няма значение, господин Бъчвар – помисли си Риг. – Всички тук сме позьори“.
След час те вече бяха настанени в няколко просторни стаи в първата странноприемница, препоръчана им от Бъчваря.
– Няма ли да проверим другите две? – попита Умбо.
– Тази я бива, пък и имам нужда от баня – отвърна Самуна, а Риг само се усмихна. Скоро Умбо щеше да разбере каква голяма част от онова, което говореше и вършеше Риг, беше само показно, и каква част – истинско.
– Ти къде си се научил да говориш така? – попита Самуна, когато се разположиха в стаите и прислужникът си тръгна. – И с мен и Подмокрената говореше надуто, ама не може да се мери с това как приказваше с господин Бъчваря!
– Стори ми се, че той ще си подмокри гащите! – измърмори Умбо.
– На теб би ли ти въздействало? – попита Риг. – Или на нея?
– На мен – никак, а на нея още по-малко.
– Затова с вас говорех като момче, доста образовано, но което все пак е израсло в малко градче по горното течение на реката. Баща ми винаги казваше: „Ако говориш като човек, който е свикнал да му се подчиняват, хората ще ти се подчиняват. Но ако говориш като човек, който се бои, че няма да му се подчинят, те ще те презират“.
– Какво още казваше той? – попита Умбо. – Мен на това не ме е учил.
– Ще ми се освен всичко онова, което ми е казал, да ми беше намекнал и откъде е намерил толкова ценен камък.
– Цели деветнайсет – допълни Самуна. – Мисля, че в чатала си носиш почти цялото богатство на Света, ограден от Стената.
После се разсмя.
– Но то на всички младежи им се струва така, нали!
Три къпания и една вечеря по-късно всички те дремеха на меки легла в самостоятелни спални, когато на вратата на апартамента тихо се почука. Самуна стана и отвори. Риг предположи, че е пратеник от банкера, но не беше. Беше самият банкер. Самуна го въведе в салона и скоро те чуха разказа му.
– И тримата бижутери казаха едно и също, господарю – рече господин Бъчваря на Риг. – Скъпоценният камък е точно такъв, какъвто си мислех, но уви, той е и нещо повече, много повече. Това е прочут скъпоценен камък и се познава по особените белези, който всеки от тях посочи, без да съм му подсказвал. Единият ми каза, че е бил централното украшение на древна корона на владетелска фамилия от далечния северозапад, в царство, чието име никога не бях чувал и сега не мога да си спомня. Бил спечелен като награда в битка от велик генерал, чието име, простете... Той е бил герой и аз никога не съм предполагал, че е съществувал наистина, но бижутерите вярваха в това. Той откъртил камъка от короната – оттам и белегът, и го поднесъл в дар на големия си приятел, героя Пазителя на стената, който обикалял границите на света, както казват. Както и да е попаднал в ръцете на баща ви небесносиният камък на Пазителя на стената, това е точно този камък, убедени са те. Стойността му толкова надхвърля една кесия, че никой от тях няма да го купи, защото не познават човек, на когото биха могли да го продадат.