– С Риг решихме, че каквото и да ни очаква, то вероятно не е най-лошото нещо на света. Тоест знаем, че ти и аз ще оживеем, каквото и да се случи с Риг.
– Аз не ти ли казах да млъкнеш! – сопна му се Самуна и този път думите му прозвучаха сериозно.
Те показаха пропуска си за трима на други стражи, а не на онези, с които Самуна бе разговарял преди това, за да не видят богаташките дрехи на Риг и да решат, че са ги лишили от полагащия им се по право рушвет. После се вляха в тълпата от поклонници, която влизаше в Кулата.
Въпреки че отвън беше метална, отвътре конструкцията бе изградена от здрав камък, с тънка, тясна рампа, която се изкачваше по спирала покрай вътрешните стени. Нямаше нито един прозорец, ала вътре беше ярко осветено от вълшебни кълба, увиснали във въздуха.
– Рампата е стръмна – отбеляза Самуна.
– Аз мога да изтичам чак догоре – заяви Умбо. – Ти не си във форма.
– Изтичай де! – предизвика го Самуна.
– Не – намеси се Риг. – Рампата е тясна и ти трябва само някой поклонник да се издразни и да те бутне.
– Но аз не мога да умра – упорстваше Умбо. – Защото в бъдещето съм жив, щом съм се върнал и съм те предупредил да постъпиш еди-как си.
– Може пък да си възкръснал – възрази Риг.
– Я стига, това е невъзможно!
– Да се върнеш от бъдещето е невъзможно – настоя Самуна. – Казахте, че ще ми обясните.
Всички останали поклонници напред по рампата и зад тях бяха увлечени в свои си разговори. С нормален глас Риг и Умбо му разказаха за своите способности и какво можеха да правят заедно.
– Онзи нож още ли е у теб? – попита Самуна. – Не е изчезнал и нищо му няма, така ли?
– В багажа ми е – отвърна Риг.
– Абе не точно – обади се Умбо.
Риг въздъхна.
– Какво, твоето бъдещо аз се върна назад във времето, за да ти каже да го вземеш и да го сложиш в своя багаж ли?
– Всъщност е в багажа на Самуна – уточни Умбо.
– Значи ти вече си знаел, че някаква бъдеща твоя версия ще ни прави светски визити?
– Той... Аз... ме събуди тази сутрин и ми каза да го направя, а после изчезна, преди да успея да го попитам нещо. Мисля, че моето аз от бъдещето не умее добре това и не съм можел да остана повече от няколко секунди. Както и да е, не ти казах, защото откъде накъде ще ми повярваш, че просто не крада ножа? После ти си получил предупреждението си и то е изглеждало много по-важно от моето. Искам да кажа, това е цяло състояние в скъпоценни камъни, а ти го даде на Самуна.
– А ако ти беше казал, че ти е взел ножа, ти щеше ли да му повярваш, като ти е казал да ми дадеш камъните? – попита Самуна.
– Не – призна си Риг.
– Мисля, че е постъпил правилно – заяви Самуна. – Освен ако не краде, но защо тогава да те кара да дадеш камъните на мен и да слага ножа в моя багаж? Не, мисля, че каквото и да се случи, излиза, че само аз няма да загубя всичко свое.
– Заради какво ли бихме могли да си загубим нещата? – запита се Риг.
– Ако гемията потъне, и Самуна ще си изгуби нещата.
– Ако гемията потъне, всички ще се удавим.
– Аз мога да плувам – възрази Умбо. – Риг също може. Като риба! Ти не можеш ли?
– Аз съм войник. Вечно бях в доспехи и бих отишъл право на дъното. Защо ми е тогава да се уча да плувам?
– Това е полезно умение – изтъкна Умбо. – Особено за хора, които живеят край реката и лодкарите могат да ги изхвърлят в нея.
– Повечето лодкари също не могат да плуват – осведоми ги Самуна.
– Значи наистина са тъпи – заключи Риг.
– Идеята е да си останем в гемията – рече Самуна.
– Вижте! – възкликна Умбо.
Те най-сетне се бяха изкачили над светещите кълбета и сега техният блясък вече не им пречеше да виждат горната половина на Кулата. Виждаха, че камъкът свършва недалеч над тях с широка площадка, опасваща цялата º вътрешност. Тя беше препълнена с поклонници.
– Движение! – подкани ги кисел мъж зад тях и те продължиха. Но няколко погледа нагоре показаха на Риг, че от пръстеновидната площадка се издигат повече от десетина каменни колони и оформят вертикални ребра, които крепят металните стени. Спомни си от наблюденията на Кулата отвън, че някъде от средата металната обшивка се огъваше навътре. И затова не се изненада, че каменните колони се извиват навътре точно по извивката на метала и се събират заедно високо горе в пръстен от метал и камък. Над него металът оформяше прост купол, без никакви каменни подпори.
Това бе чудо на проектирането и конструирането – Бащата го беше научил достатъчно на принципите на архитектурата, за да разпознае техниките, чрез които караш камъка да носи собственото си тегло и това на метала. Хрумна му, че металът трябва да е много, много тънък, иначе камъкът нямаше да издържи тежестта му.