– Мислиш ли, че ако това наистина са други земи, те може да са населени от хора? – попита Умбо.
– Във всички тях има червени, бели и сини точки – изтъкна Риг.
– Момчета! – подвикна им Самуна. – Представа си нямате колко противозаконен е този разговор.
– Ти си бил на стената – рече Риг. – Имаше ли хора от другата страна?
– Никой не отива чак до Стената – поясни Самуна. – Колкото повече се приближаваш, толкова повече ти кънти в ушите и получаваш пулсиращо главоболие. Ако се приближиш прекалено, ще откачиш.
– Значи си я виждал само отдалече? – попита Риг.
– Ние пазим предела, защото там обичат да ходят много престъпници, предатели и бунтовници – достатъчно близо, че другите хора да не припарват, но не чак толкова близо, че да полудееш. В известен смисъл това си е достойно наказание за тях – главоболието и шумът. Но нашата задача беше да влизаме в зоната на болката и да ги прогонваме извън нея. За да не продължават да излизат от нея и да тършуват, нападат и вербуват.
– Ако и от другата страна е същото, то дори и там да има хора, те не биха приближили до стената повече от вас – разсъждаваше Риг. – И затова няма да видят никого от нашата страна, както и ние – от тяхната.
Самуна ги придърпа към себе си, здраво обхванал раменете им.
– Много силно говорите. Мисля, че вече знам защо твоят аз от бъдещето се е върнал да ни предупреди.
– Не – възрази Умбо. – Ако са ни арестували за приказки, щях да кажа на себе си и на Риг просто да си мълчим.
– Е, аз ви го казвам – отсече Самуна. – Вашият учител сигурно е дошъл тук, замислил се е над видяното и е запаметил картата, доколкото е можал. Обзалагам се, че е станало точно така. Защото всеки войник – по-точно всеки сержант и по-висшестоящ офицер – би могъл да разпознае картата, ако дойде от тази страна на сферата. А после може и да я запамети. Но войниците щяха да знаят, че трябва да си затварят устата. И никога, никога да не чертаят непозволени копия.
– Защо не? – попита Умбо.
– Защото... – Риг съпоставяше нещата така, както Баща му го беше учил – ... войската не иска някой от враговете º да разполага с точна карта на света.
– Точно така – потвърди Самуна.
– Аз имам въпрос – заяви Умбо.
– Опитай се да го зададеш безопасно – посъветва го Самуна.
– Какво крепи кълбото?
– Не можем да се качим по-високо от това – обясни Самуна. – Няма врати, нито стълбища. Но сигурно са жици, като на светлинните кълба.
– Не – възрази нетърпеливо Умбо, а после зашепна: – Не говоря за тук. Разбира се, че това нещо е окачено на тел. Говоря за истинския свят. Големият свят. Кръглият свят. Той защо не пада?
– „Надолу“ означава към центъра му – обясни Риг.
– Но Слънцето обикаля около него, и пръстенът също, и звездите. Те защо не падат? И те ли са окачени на тел? И ако са окачени, за какво са закрепени?
– За небето – предположи Самуна. – Може би висят от небето.
– Но тогава светът ще се оплете в жици, докато те кръжат около него – заключи Умбо.
– Моят Баща ми обясни всичко – обади се Риг. – Става дума за гравитацията. Слънцето всъщност е огромна звезда и не то обикаля света, а светът се върти около него, и...
– Това са щуротии – прекъсна го Самуна. – А и дори да намериш начин да изкараш, че има нещо смислено във всичко това, тук нито му е времето, нито му е мястото, Риг. Ще имаме много време, докато плаваме надолу по реката към столицата и никой не може да ни чуе. А сега да слизаме долу, всичко видяхме.
Но Риг не можеше да тръгне, не още. Той огледа всички останали осемнайсет свята, обградени от стени, и се опита да си представи градовете. В един от световете те се намираха в синята част, въпреки че синьото трябваше да е океанът и реките, които се вливат в него. Океанът беше по-голям, отколкото бе си го представял, макар сега да разбра, че Бащата му го е обяснил – че в света океанът бил по-голям от сушата. Никога не се беше замислял как той би могъл да знае такова нещо. Бащата знаеше всичко – Риг приемаше това за даденост, но сега се налагаше да се запита как би могъл да знае каква част от света заема океанът, щом през стената не може да се минава? Баща му бе минавал през стената.
Това беше очевидният извод. Друг не можеше да има. Баща му или някой друг трябва да е видял целия свят, инак тази карта не би могла да съществува, а Баща му – да има всички тези знания. Това означаваше, че съществува проход през Стената.
До днес Риг никога не се бе тревожил за Стената. Знаеше, че тя съществува, всички знаеха, че тя съществува – е, и какво? Тя беше краят на света. За това дори не се замисляш. Но сега, в този момент, когато знаеше, че всяка стена опасва цял един свят, голям колкото този, но съвсем различен по подредбата на сушата и водата, на планините, реките и градовете, Риг разбра, че няма да има мира, докато не открие как може да проникне поне в един от другите светове и да види кой живее там и какво представляват те. Защото между тях имаше само невидима стена, която те побърква, ако се приближиш твърде много, но стена, през която би могъл да минеш и да стигнеш оттатък.