– Това е едно от обясненията – съгласи се заменимият.
– И затова сме били запратени в предишната ни позиция във времепространството, само че вървейки назад.
– Така би изглеждало – отвърна заменимият.
– Това би трябвало да изразходи огромна енергия – рече Рам. – Да бъдем преместени единайсет хиляди години назад в историята, а после да отскочим обратно в съвремието, като се обърне ходът на времето.
– Би могло, ако разбирахме как точно се получава това.
– Моля те, нареди на компютрите да изчислят кои физични закони биха обяснили напълно еднакъв разход на енергия за две операции – преминаване през гънката към миналото и връщането обратно, но с обръщане на посоката.
Умбо се мъчеше да не гледа Бъчваря сърдито. Тъп и объркан – ето как трябваше да изглежда. И затова заоглежда офицерите. Самуна беше прав – лицето на този с по-измачканата униформа беше напълно безизразно, но имаше нещо в стойката му, в килнатата настрани глава, което предполагаше, че той очаква да го забелязват и да му се подчиняват.
Умбо очакваше Риг да заговори Бъчваря, да го предизвика, да спори. Но и Риг мълчеше също като него. И когато го погледна крадешком, видя, че той гледа генерала право в очите – не дръзко, но непоколебимо като птица.
– Ти си мислеше, че аз ще се подведа по преструвките ти, а, момче!– възкликна Бъчваря. – По всичкото ти перчене и пози! Но в мига, когато видях подписа ти на листа, разбрах, че си измамник и крадец.
Умбо искаше да му отговори, да му каже: „Ти ни даде много пари за човек, който знае, че сме измамници и крадци!“. Искаше му се да каже, че Риг изобщо не е знаел името си, докато не го е видял написано на листа. Ала си замълча, също като Риг.
– Е, аз уведомих властите в Ареса Сесамо как едно момче твърди, че е мъртвият принц и древният скъпоценен камък е у него...
– Това, което е нужно да се обсъди тук, е по-скоро наша работа – намеси се другият офицер, не генералът. – Вие казахте, че е имало и мъж.
– Едър мъжага, съдържател на крайпътен хан, наричат го Самуна – обясни Бъчваря.
– Ами това, другото момче?
– Държат си го за домашен любимец, представа си нямам в какво го бива, той е най-невежият привик от всичките.
Умбо не можа да се сдържи – лицето му се наля с червенина.
Офицерът се изкиска.
– На него това не му харесва.
– Казах, че е невеж, а не че е глух – рече Бъчваря.
– Забелязвам, че нищо не отричате – обърна се офицерът към Риг. Риг се обърна и впи в него продължителен поглед, а после отново се втренчи в генерала. Мощен смях напираше в гърлото на Умбо. С този най-обикновен поглед Риг бе успял да каже на офицера, че е червей, който е недостоен да говори с него. Ала при това изражението му изобщо не се промени. Умбо импулсивно започна да плете мрежата си от ускорено време около Риг.
Риг се обърна и му нареди:
– Не.
Умбо спря.
– Какво „не“? – попита офицерът.
Риг мълчеше.
Офицерът се обърна към Умбо:
– Какво ти каза той да не правиш?
Умбо вдигна рамене.
Офицерът го хвана за рамото и го стисна болезнено, сякаш възнамеряваше да пробие там дупка с палеца си.
– Какво ти каза да не правиш, момче?
– Той се гласеше да бяга – обади се Риг.
– Я, ти си можел да му четеш мислите? – възкликна офицерът.
Един от стражите на Кулата се приближи до тях предпазливо.
– Щом сте ги намерили, можем ли да пуснем хората да си тръгват?
Офицерът се обърна към него и му се сопна:
– Не ни закачай!
Генералът се обърна към стража, пренебрегвайки собствения си подчинен от Народната армия.
– Вече няма причини да ги задържаме. Благодаря ви за помощта.
Офицерът не показа с нищо, че генералът току-що е влязъл в противоречие с него.
Стражът се поклони ниско.
– Благодаря ви, ваше превъзходителство.
– В Народната армия няма „превъзходителства“! – сряза го офицерът.
– Тъжно е, но е истина – потвърди генералът. – Стража, ако не възразявате, бихте ли пратили един-двама души в Кулата, за да потърсят висок мъж, който прилича на бивш войник? Видях го с тези двамата и щом забеляза господин Бъчваря, той се върна в Кулата, като се престори, че търси нещо.
Умбо се впечатли. Може би генералите ставаха генерали, защото бяха умни или поне наблюдателни.
Освен това генералът като че се държеше, въртеше глава и говореше точно като Риг. Когато Риг каза на Умбо „Не“, той го бе произнесъл със същата спокойна властност, с която генералът говореше на стража. Това беше глас, който очакваше да му се подчинят – ала в него нямаше гняв, нямаше никакви чувства и затова той не предизвикваше негодувание. Когато Риг проговори, Умбо просто се бе подчинил, без и през ум да му мине да спори, да се съмнява и дори да се колебае. Как Риг се беше научил на това? Никога не беше служил в армията и през живота си дори не беше виждал друг войник освен Самуна, ако той се брои. Колко хубаво е било, сигурно, да те възпитава Човека скитник! А какво ли бе замислял за Риг неговият баща? Не само скъпоценните камъни, не само царственото име, което очевидно принадлежеше на човек, за когото се предполагаше, че е мъртъв, но и това властно държание, всичките му знания за финансите, умението да се пазари с възрастни... Бащата на Риг трябва да го е научил на всичко това.