Дали бе предвидил този момент? Дали той беше един от героите, притежаващи умението да отгатват бъдещето? Умбо никога не бе чувал за герой с подобни умения, но не би ли било това страшен дар от някой бог? Умбо и Риг умееха да виждат само миналото и това беше рядка дарба, а и много трудно. „Трябва да се науча как да го правя сам“.
– Аз ще отведа с мен момчетата до гемията им – рече генералът. – Там ще изчакаме, докато вие се погрижите да хванете мъжа, наричан Самуна.
– Това е името му – обади се Умбо.
Генералът го изгледа втренчено.
– Това не е прякор или нещо подобно – поясни Умбо. – В родното му село именуват хората така. Жена му се казва Подмокрената.
Умбо нямаше представа защо бе усетил нужда да се обади, но напорът беше неустоим. В ъгълчетата на устата на генерала заигра почти незабележима усмивка.
– Но разбира се! – рече генералът. – Уасам, името на мъжа е Самуна и няма нужда да настояваме за друго, което звучи по-истински. И моля, доведете ми го неразпитан.
С тези думи генералът протегна ръце на Умбо и Риг. Без нужда от обяснения всеки от тях го хвана за ръка и той ги поведе обратно към града. Не стискаше ръцете им, но когато на Умбо му хрумна – само му хрумна! – да побегне, той усети как хватката на генерала се стяга.
„Тоя да не ми чува мислите? Не – помисли си Умбо. – Сигурно съм се напрегнал съвсем мъничко, когато мисълта за бягство ми мина през ума. Или може би е забелязал, че се загледах към онзи тръстиков гъсталак“.
Междувременно Бъчваря вървеше по петите им.
– Момчето ще ви излъже! – подвикна той. – Всичко при него е само лъжа и поза!
– И все пак – отвърна меко генералът – днес не ми е казал нито една лъжа.
– Това е, защото нищо не е казал! Забелязвате, че той не отрича нищо от казаното от мен!
– Господин Бъчвар – обясни генералът внимателно. – Той не ви смята за достоен да ви забележи, това е всичко.
– Да! – кресна Бъчваря. – Ето за тази наглост говорех!
– Точно тази наглост, която бихме могли да очакваме, ако той наистина е от кралския род – потвърди генералът.
– О, да, убеден съм, че знаете колко е невъзможно това!
– Не бихте ли запълнили по-добре времето си, господин Бъчвар, ако останете, за да разпознаете мъжа, наричан... Не, мъжът на име Самуна?
Отново в тона му имаше лека заповедническа нотка. Бъчваря се обърна и пъргаво се запъти обратно към Кулата, като мърмореше:
– Разбира се, трябваше и сам да се досетя!
А после гласът му утихна.
Щом Бъчваря си тръгна, държанието на генерала се промени.
– Е, мои млади приятели, хареса ли ви се град О?
– Много е голям – отвърна Риг.
Генералът се изкиска.
– Вие сте от горното течение на реката, разбира се, и този несъмнено е първият истински град, в който сте попаднали. Ала ви уверявам, че в пределите на Народната република има четиринайсет града, по-големи от О. Не, колкото и голям да е О, той държи да привлича вниманието на мъдреците главно с древната си възраст. Артефакти от отминали времена, чиято мъдрост ние все още не сме постигнали, а може би и никога няма да постигнем.
Риг кимна.
– Говорите за глобуса, изобразяващ света, вътре в Кулата?
Генералът продължи да върви мълчаливо и на Умбо му хрумна, че той може би така и не е знаел, че това нещо е карта на света и вътре, и извън Стената.
– Цялата кула е едно чудо – обади се най-сетне генералът. – Каменните ребра вътре в нея изглеждат като носещи, но не са.
– Те не крепят ли стените и купола?
– Каменните колони изобщо не се допират до стените. Те крепят лампите и глобуса, но някога, преди три хиляди години, е станало земетресение и три от колоните са се срутили вътре в Кулата. Великият хронист на онези времена, Алагача – не можем да произнесем по-добре името му на нашия език – описва, че докато са ги възстановявали, открили, че няма как да ги свържат със стените. Сякаш Кулата е съществувала там, преди да се досетят да изградят каменните рампи и колони, лампите и глобуса.
Риг не изглеждаше впечатлен.
– Какво общо има това с древната възраст на града?