– Нищо общо няма. Само легендата твърди, че Кулата е съществувала тук и преди град О. Нищо друго.
– Значи Кулата е много стара – рече Риг, а Умбо си помисли: „Как може да ни арестувате, а после да ни говорите, все едно сме деца в училище?“.
Но Риг беше казал, че с баща му са живели така – вървели са и са обсъждали разни неща. И може би това му се струваше естествено. Може би генералът вече му беше нещо като баща.
„Е, и на мен ми е баща – помисли си Умбо. – Разликата е, че за мен бащата е този, който наказва, неразумен и неудържим, а не някой, с когото да си бъбря за история“.
– Във всички други градове, когато някой копае изкоп за основите на нова постройка, работниците вадят камъни и кости – стари стени, стари подове, стари гробища. Всичко е построено върху основите на нещо друго. Където и да отидем из областите, наводнявани от Сташик, и навсякъде край морския бряг, някой вече е живял там, древни постройки се трупат пласт върху пласт. Но в О това нещо го няма.
– Само не ми казвайте, че сградите на пристанището са хилядагодишни! – присмя се Риг. – Хилядагодишните греди досега да са изгнили толкова близо до реката!
– О, не не, говоря за дървените постройки. Да, тях ги строят и ги заменят. Но каменните сгради и голямата стена, те са построени в самото начало. Горе-долу на всеки хиляда години големите сгради дотолкова се разрушават, че трябва да ги строят наново. И щом започнат да ги изграждат, откриват, че под основите няма нищо. Когато са построили първоначално стените на града и големите бели сгради, те са били издигнати върху девствена земя. Тук, в О, ние чувстваме всичките единайсет хиляди години история.
А после изведнъж стисна малко по-силно ръката на Умбо, той погледна нагоре и видя, че генералът го гледа втренчено, ала с лека усмивка. Подигравателна? Състрадателна?
– Вашият приятел, господин Риг, като че не се интересува от история.
– Той е една година по-възрастен от мен.
Умбо зачака генералът да подхвърли някоя забележка за ръста му. Вместо това мъжът каза:
– Единайсет хиляди години история – това е всичко, което имаме. Ако бъдем точни, 11 191 години плюс единайсет. Казват, че в основата на Кулата на О имало камък, върху който, като го извадиш от мястото му по време на ремонт, се чете надпис: „Този камък е положен в година 11 099“. Разбира се, на този език могат да четат само учените, но така разправят.
– Значи светът е бил само на 92 години, когато са иззидани камъните в Кулата? – попита Риг.
Генералът отново се умълча.
– Така изглежда. Най-старата сграда в света.
– Развождачите изпускат, като не го казват на хората – смънка Умбо.
– Убеден съм, че биха го казали, ако го знаеха. Но малцина ги е толкова грижа за древното минало, че да се ровят из стари хроники, да учат древни езици, а после да пишат нови книги за старините, и само малцина от нас си правят труда да ги четат. Не, единствената история, която е важна в днешно време, е колко чудесно си живеем, откакто Народната революция свали кралското семейство, и колко хищно и жестоки е било то, докато е управлявало света, ограден от стените.
– И колко сме щастливи всички, че са го свалили от власт – допълни Риг. Генералът се спря.
– Опитвам се да преценя дали тонът ти беше жлъчен.
Единственият отговор на Риг беше да повтори твърдението си с досущ същата интонация – което ще рече, с никаква различима интонация:
– И колко сме щастливи всички, че са ги свалили от власт.
Генералът се изкиска.
– Сега разбирам какво искаше да каже за теб онова магаре, банкерът. В името на Неподвижната звезда, момчето ми, ти сякаш си птиче, което пее една и съща песен отново и отново, без никакви изменения.
– Аз не знам нищо за кралското семейство, господине – рече Риг. – Иначе може би щях да разбера, че има нещо нередно в името, което баща ми в завещанието си е посочил като мое.
– Стигнахме – съобщи генералът.
Умбо се огледа – не изглеждаше да се намират на някакво конкретно място.
– Не буквално, мой млади приятелю – обясни му генералът. – Исках да кажа, че това е същината на въпроса. Затова ме изпратиха да арестувам господин Риг и да го отведа обратно в Ареса Сесамо. Да, камъкът е бил у него и когато онзи глупак се опита да го обърне в пари в брой, той успя само да разтревожи Народния революционен съвет. Наистина ли си е въобразявал, че царствен артефакт може да се продаде, без да привлече вниманието на могъщи хора? А вие така ли си мислехте?
– Да, господине – отвърна Риг. – Така беше. На мен ми изглеждаше, че този камък вероятно е изключително ценен. Не очаквах Бъчваря да откликне така въодушевено, разпознавайки го като древна скъпоценност. Нито пък да получа сумите, за които той незабавно заговори. Баща ми бе оставил камъка на грижите на своя приятелка, за да ми го даде, след като умре. А после умря. Приятелката ми го даде и ето ни тук.