Не след дълго той вече се опитваше да постигне със себе си същото, което толкова лесно бе постигнал с Риг, за да го ускори – или да го забави, зависи откъде ще го погледнеш. Но дарбата му сякаш беше дълъг меч – лесно би могъл да докосва с него другите, ала ръцете му бяха твърде къси или пък мечът беше твърде дълъг, за да се прониже сам.
Също както Човека скитник беше казал по време на краткото обучение, което проведе с Умбо: „Трябва да го откриеш така, както когато се учиш да си мърдаш ушите“.
Тъй като Умбо никога не си бе мърдал ушите преднамерено, нито пък познаваше някого, който може, той не разбра примера. Но после Човека скитник го научи как да ги мърда!
Накара Умбо да се погледне в огледалото и да се ухили до уши.
– Виждаш ли как ушите ти помръдват мъничко, когато се усмихваш?
Не беше трудно за Умбо да го види, след като веднъж му го посочиха.
– Това значи, че имаш мускули, които мърдат ушите ти, и те работят. Сега се усмихвай, а после не се усмихвай, пак и пак, само че сега се съсредоточи върху мускулите, които дърпат ушите ти нагоре и назад, когато се усмихваш. Усмихни се до откат, а после се опитай да помръднеш ушите си отново, само че без изобщо да се усмихваш.
Умбо се опитваше и опитваше, ала нищо не се получаваше.
– Но ти грешиш – рече Човека скитник. – Случи се нещо много важно. Ти знаеш за тези мускули и се опитваш да ги напрегнеш, без да се усмихваш. Нужно е време, докато нервите укрепят връзките така, че мускулите да се съкращават, без да повличат и усмивка след себе си. Упражнявай се винаги когато се сетиш, усмихвай се широко и после се опитвай пак, без усмивката. Постепенно мускулите ще заякнат. Само се старай да работиш поравно и с двете уши, да не стане накрая така, че само едното ти ухо мърда.
Само след три дни ушите на Умбо мърдаха по команда – или и двете, или поотделно. След още две седмици той вече беше първенец по мърдане на уши.
И точно както бе предвидил Човека скитник, съвпадението беше почти идеално. Преди, когато Умбо хвърляше малката си мрежа от ускорение върху друг човек, беше волю-неволю и недоизпипано – нееднократно го беше правил с майка си и нея я заболяваше глава. Но с упражненията, въпреки че нямаше представа какво точно се случва вътре в него, той постепенно овладя това нещо, стабилизира го, направи го силно. Нужни бяха само съсредоточаване и упражнения, час след час.
Сега трябваше да започне всичко отначало и този път да се научи да включва и себе си в своята зона на ускорение.
Единственият признак, че може би е постигнал някакъв напредък, беше, че готвачът влезе и му се сопна:
– Къде дяна останалите репи?
– Всичките са в гърнето – отвърна Умбо.
Готвачът като че ли се усъмни, но се приближи, погледна в гърнето, а после се обърна към Умбо.
– Никой никога не ги е белил толкова бързо.
Но после, като ги огледа внимателно, трябваше да признае, че Умбо се е справил точно както трябва.
– Щях да кажа, че не може да се бели толкова бързо.
– Съсредоточих се.
– Съсредоточавай се върху това, фукльо!
И готвачът направи някакъв пренебрежителен жест, който, бяха казвали на Умбо, имаше нещо общо или с някои части на женското тяло и чифтосването, или с изхождането. За много вероятни значения му бяха казвали, ала никое от тях не му се виждаше правилно.
Но той не се обиди, защото така готвачът му бе отправил двусмислена похвала, а пък това, че се е справил толкова бързо, беше и признак, че нещо се случва. Дали се беше ускорил поне мъничко? Началото бе обещаващо, все едно да откриеш, че ушите ти мърдат, когато се усмихваш. То намекваше, че е на прав път да проумее как да прилага своята дарба върху самия себе си.
След като приключи с кухненските задължения, Умбо се качи на палубата за пътници и видя, че водят Самуна – с каруца, окован и вързан за нея с вериги. Явно арестът му не беше минал толкова гладко, колкото техния. Генералът веднага излезе, колкото да поздрави Самуна и да му даде достъп до цялата гемия, стига да не се опитва да слезе на сушата. Каза и на капитана, че могат да отплават в момента, в който той и екипажът му са готови, а после отново се прибра в капитанската каюта, за да продължи беседата с Риг. Какво ли не би дал Умбо, за да е в онази стая. Но вместо това помощник-капитанът почна да кряска заповеди и за нула време отвързаха гемията и я оттласнаха от кея.
– Мислиш ли, че на Риг му е добре там вътре? – попита Самуна.
Умбо се обърна и видя, че той се е качил на пътническата палуба. Но арестувалият го офицер също се беше качил, и когато Умбо и Самуна го изгледаха втренчено, той се усмихна гадничко и каза: