– Генералът може и да е забравил, че вие сте арестувани, но аз не съм.
Умбо не му обърна внимание, защото методът на Риг като че беше най-добрият: да не казва нищо и да се държи така, сякаш нищо не е било казано.
– Упражнявам се – каза той на Самуна, като нарочно говореше толкова силно, че офицерът да го чуе. – Но не знам онова, което трябва да направя, дали е възможно въобще. Има неща, които можеш да правиш с другите, но със себе си просто не можеш.
– Като гъделичкането – рече Самуна.
– Точно като него – съгласи се Умбо.
– Какво искате да кажете с това? – попита офицерът.
– С кое? – попита Умбо.
– С гъделичкането. С някакъв шифър ли си говорите?
Самуна се обърна към него:
– Това, че не разбираш за какво си говорим, не означава, че имаш право да досаждаш на възрастни хора да ти обясняват всичко. Трябва да си бил с нас по време на цялото ни пътуване досега, а пък не те харесваме чак толкова, че да ти отделим достатъчно време, за да те запознаем с всички подробности.
Офицерът отново пусна злобната усмивка:
– Генералът няма да е вечно тук. Тогава ще ви видя колко ще ме харесвате.
И той отиде до стълбата и слезе по нея на товарната палуба.
Щом останаха сами, Самуна заговори по същество:
– Радвам се, че напредваш, макар че не бих се притеснил, ако не беше така. Едно е ясно: ти можеш да се научиш, защото вече си го правил. Или ще го направиш.
– Лесно е да го кажеш, когато не ти се налага ти да го правиш.
– Да – съгласи се Самуна. – А сега слез долу и събери всичко, което смяташ да вземеш със себе си, вържи го за тялото си, за да не падне във водата, и веднага се връщай тук горе.
– Защо? – попита Умбо.
– Ти да не си тъп? – възкликна Самуна. – Къде бъдещото ти аз ще ви намери с Риг, за да им предаде онези неразбираеми и безсмислени съобщения?
– Мен – в леглото ми в нашата каюта, а Риг – там, до каретата, когато ти вече се беше запътил към Кулата.
– Тогава, освен ако не си способен да пътуваш не само през времето, но и през пространството, не можем да си позволим да се отдалечим много от О. Ти не трябва ли да бъдеш точно на същото място, за да можеш да разговаряш с някого от миналото?
Умбо кимна.
– Трябва да остана там, в О.
– Късно е – отсече Умбо. – Вече не сме в О. Но нищо, трябва да се покрием за известно време, като слезем от гемията, а в О сме твърде известни и няма как да избегнем повторното залавяне. А сега върви, вземи, каквото имаш да вземаш, и веднага се върни тук.
Умбо се стрелна надолу по стълбата и се залови с торбите си. Ала не ги отвори. Те съдържаха много фини нови дрехи, но как би могъл да обясни защо носи катове дрехи на пътническата палуба? Не, всъщност имаше само едно нещо, което наистина трябваше да вземе със себе си, и то беше в камбуза.
Когато Умбо нахлу вътре, готвачът кресна:
– Сега нямам време за тебе, а ако се опиташ да отмъкнеш нещо, предупреждавам те: овесената каша още не е увряла и сигурно от нея ще ти стане лошо, така че я нагъвай на свой риск.
– Само забравих нещо тук, когато белих ряпа – обясни Умбо.
– Тогава го вземай и се махай – изсумтя готвачът.
Ножът още си беше там, във фината кожена кесия, която в богатските си дни Риг бе купил за него. Умбо се забави колкото да върже вървите º около кръста си и да увеси ножа над крачола си. Много беше неудобно, но не се сещаше за друго по-добро място да го скрие засега.
Горе на пътническата палуба Самуна отново разговаряше с офицера.
– Генералът каза, че имаме достъп до целия кораб – обясняваше Самуна. – Така че не е твоя работа дали с момчето ще се държим заедно, или всеки ще си хваща пътя. Ако генералът искаше да не се делим един от друг, щеше да ни извика в капитанската каюта с Риг.
Риг. Те изоставяха Риг!
Но Умбо знаеше, че нямат избор. Риг се спускаше надолу по реката и нямаше начин да попречат на това, без да убият някого, а вероятно и тогава пак щяха да загубят. Умбо трябваше да остане в О, защото трябваше да е там, за да даде вече получените предупреждения. Самуна трябваше да остане в О, защото там беше скрил парите и скъпоценните камъни. Риг би го разбрал.
– Намери ли го? – попита Самуна властно Умбо. Умбо кимна.
– Какво да е намерил? – попита офицерът.
– Бащиния ти нож в кутията, в която го е държала майка ти – отвърна Самуна. Офицерът пламна от гняв, но се отдръпна. Той наистина превишаваше властта си и го знаеше, затова не искаше да докладва пред генерала, че е наказал арестуваните за нарушаване на правило, което висшестоящият не бе налагал.
Самуна му обърна решително гръб и поведе Умбо към парапета в края на горната палуба. И двамата се загледаха надолу в реката.