Когато Ригс бе на единайсет, той сам измисли въпрос:
– Щом вятърът и дъждът, водата и ледът и растежът на растенията могат да сдъвчат камък, защо Високата скала е все така стръмна? Тя би трябвало да се руши като всяка друга планина.
– Защо, според теб? – попита Бащата, без да отговори, типично за него. Но този път Риг вече беше оформил донякъде собствената си теория.
– Защото Високата скала е много по-нова от всички останали планини и хълмове.
– Интересна мисъл. Колко нова е според теб? Преди колко време се е формирала тази скала?
А после, без никаква причина, за която би могъл да се досети, Риг направи връзка и отговори:
– На единайсет хиляди сто деветдесет и девет години.
Бащата прихна.
– Календарът! Мислиш, че нашият календар започва от формирането на Високите скали?
– Защо не? – отвърна Риг. – Защо иначе ще помним, че нашият календар започва от годината 11 191?
– Но помисли си, Риг – продължи Бащата. – Ако календарът започва с катаклизъм, от който би могла да се роди скала, то защо просто не са започнали летоброенето оттогава? Защо сме º сложили цифрата 11 191 и сме започнали обратно броене?
– Не знам – призна си Риг. – Защо?
– Защо, според теб?
– Защото, когато скалите са се формирали... – Риг не възнамеряваше да се отказва от идеята си – ... се е знаело, че 11 191 години по-късно ще се случи друго нещо?
– Е, ние стигнахме Нулевата година, когато ти беше на три. Случи ли се нещо?
– Много неща се случиха – отвърна Риг. – Цяла година случки.
– Но нещо, което си струва да се запомни? Нещо, достойно за изграждането на цяло летоброене около него?
– Това нищо не доказва, Татко, освен че хората, въвели календара, са сгрешили за това колко време ще е нужно, за да се стигне до онова, което са мислели, че ще се случи в Нулевата година. Хората непрекъснато грешат. Това не доказва, че календарът не е започнал с формирането на Високата скала.
– Добре разсъждаваш – установи Бащата. – Но разбира се, неправилно. А защо не си прав?
– Защото нямам достатъчно сведения – отвърна Риг. Това винаги се дължеше на недостига на сведения.
– Никога няма достатъчно сведения – рече Бащата. – Това е великата трагедия на човешкото знание. Няма значение колко много си мислим, че знаем – никога не можем да предвидим бъдещето.
Ала в тона му се долавяше нещо, на което Рик не повярва. Или може би просто не повярва на бащиния си отговор и си въобрази, че го е доловил в тона му.
– Мисля, че ти знаеш нещо – рече той.
– Би трябвало, надявам се, на моите години!
– Мисля, че ти знаеш какво е трябвало да се случи през Нулевата година.
– Беда! Чума! Краят на света!
– Не – отрече Риг. – Говоря за онова, което създателите на календара са смятали, че ще се случи, когато са го създали през 11 191-вата.
– И откъде да го знам?
– Мисля, че ти знаеш какво е било – упорстваше Риг. – И мисля, че то всъщност се е случило точно според предвижданията.
– И е било толкова голямо и важно, че никой не го е забелязал освен мен – додаде Бащата.
– Мисля, че е било свързано с науката. С астрономията. Нещо, което тогавашните учени са знаели, че ще се случи, например планетите да се подредят в редица или някоя звезда в небето да избухне, или сблъсък на две звезди, или нещо подобно. Само че хората, които не познават астрономията, никога не биха го забелязали.
– Риг – рече Бащата. – Ти си едновременно толкова умен и толкова тъп, че направо дъхът ми секва.
И с това се приключи. Риг знаеше, че Бащата знае нещо; знаеше и че той няма намерение да му го каже. Може би Нокс щеше да знае какво се е случило през Нулевата година. Може би Баща му бе споделил с нея всичките си тайни.
Но за да стигне до Нокс, Риг трябваше да слезе от Високата скала до село Водопаден брод, а за да слезе от Високата скала, трябваше да стигне до Скалния път, който минаваше от другата страна на водопада, и трябваше да прекоси точно мястото, където водата беше най-бърза, течението най-силно и където знаеше, че тя подкопава и разяжда камъните и има вероятност, като стъпи на някой камък, той да се срути, Риг да падне във водопада, който ще го завлече надолу, към смъртта.
И утехата му, докато пада надолу, докато водата, камъните или просто ударът при падането го разпръсне на прах, щеше да е тази, че поне от езерото ще се излеят огромни водни талази и той няма да умре сам – цялото село Водопаден брод щеше да бъде пометено за мигове.
– Защо хората са построили село на място, за което знаят, че някога ще бъде потопено от страшно наводнение без надежда за оцеляване и без възможност за навременно предупреждение, за да се изнесат?