Риг се замисли над думите му.
– Дрехите, които аз нося, несъмнено са моя собственост, ала вие още не сте ми ги взели.
– Също като парите и останалото ти имущество дрехите ти са ти поверени, в случай че не се окажеш кралска особа, и аз ти позволявам да продължиш да ги носиш. Но ако не си кралска особа, то е крайно съмнително, че продаденият от теб скъпоценен камък е твоя собственост, и по всяка вероятност ще бъдеш обвинен в присвояване и продажба на откраднато имущество, измама и опит да се представиш за кралска особа. Общо за всичко наказанието може да е смърт, но тъй като ти си много млад и почти със сигурност си действал под принуда, то присъдата вероятно ще бъде смекчена до няколко години затвор, стига да ни кажеш кой те е подсторил да извършиш тези престъпления.
При повтарянето на въпроса Риг въздъхна.
– Вече ви казах, открих името по същото време, когато получих и камъка – когато писмото от баща ми бе отворено и прочетено от приятелката, на която го беше оставил. Тя не знаеше нищо за съдържанието му, въпреки че очевидно знаеше за камъка. Но нямаше представа за неговата стойност и историческо значение. Никой преди господин Бъчваря нямаше. Затова, ако съществува измама, той не е ли част от нея?
– Бъчваря настоява, че е сред измамените.
– Предвидимо, нали?
– Да... Но камъкът несъмнено е бил истински, така че той не е измамил никого.
– Генерал Гражданин! – заговори Риг. – Разсъждавах върху вашето обобщение за моето положение и виждам, че и в двата случая ще изгубя и последния грош, който имам. В единия случай ще го загубя, защото съм истинска кралска особа и подлежа на закона, отнасящ се до това семейство. В другия ще ги загубя, защото не съм кралска особа, поради което съм виновен в престъпление, и тъй като не мога да назова никакви съзаклятници, вероятно ще бъда осъден на смърт.
– Ако това ще те утеши, твоите спътници вероятно ще бъдат подложени първи на мъчения до смърт, за да се установи истината. Ако никой от тях не каже кои са твоите съзаклятници или кои биха могли да бъдат, или не предложи доказателство, че ти не си Риг Сесамекеш, то по всяка вероятност тяхната смърт без признания ще спаси живота ти.
Риг скочи на крака.
– Не! Това... Това е зло! Не може законът да е такъв! Те нищо не са направили! Умбо ми е приятел от детинство и тръгна с мен, защото баща му го прогони от вкъщи. А Самуна е просто добър човек, бивш войник, понастоящем ханджия, и дойде с нас, за да ни пази до края на пътуването ни! Защо да умрат заради това?
– Но, моето момче, не виждаш ли? Единственото свидетелство за тяхната невинност, с което разполагаме, са твоите настоявания... И точно в този момент е под въпрос дали може да им се вярва.
Без да каже дума повече, Риг се стрелна към вратата на каютата, но когато посегна да я отвори, видя, че ръката на Гражданин, пресегнала се над главата му, я задържа.
– Ти нали не си мислиш, че ще оставя да ги предупредиш? – попита той.
Риг седна отново и се умълча. Сега поне знаеше своята дилема пред закона. Ала не знаеше как да опази приятелите си невредими. Не можеше да ги предупреди. И все пак... той знаеше, че Умбо трябва да оживее, поне достатъчно дълго, че да се върне от бъдещето и да го предупреди до каретата край Кулата на О. И Самуна трябва да оживее и все още да е с Умбо – защо иначе Умбо от бъдещето ще му е казал да скрие останалите скъпоценни камъни?
Не беше възможно Самуна и Умбо да умрат от мъчения. А ако беше така, то по всяка вероятност те щяха да избягат точно сега, докато гемията е още на пристанището.
Гемията се разклати и потегли.
„Е, добре – Умбо и Самуна трябва да скочат зад борда и да доплуват до брега“.
– Изглеждаш странно необезпокоен от движението на лодката – отбеляза Гражданин. – Какво знаеш, което аз не знам?
– Движението на лодката не ме изненадва – отвърна Риг. – Точно така предположих, че ще потегли, още в мига, в който се качих на нея. Лодките са си такива.
– Но ти със сигурност пресмяташе, че приятелите ти трябва да избягат, докато лодката е още на пристанището.
– Защо сте толкова сигурен, че съм „пресмятал“?
– Защото въпреки добре отработената ти способност да прикриваш всякакви чувства, ти все още издаваш мъничка частичка от тях. Достатъчна, за да я забележи един опитен играч на „черен камък“.