– Ти откъде знаеш?
– Не го знам – отвърна Умбо. – Просто го предположих.
– Но в това няма никакъв смисъл! – избухна Самуна. – Никой няма да открадне само един!
– Аз бих – поправи го Умбо. – А току-що видях и скришното място, откъдето ги изрови. Затова се обзалагам, че съм го взел аз.
– Дай го тогава, малък крадецо! – кресна му Самуна.
– Не съм те чул да наречеш Риг крадец заради кражбата на онзи нож.
– Нарекох го крадец, и още как!
– Правилно, нарече го, но не го награби, както награби мен, а пък боли, така че престани! Камъкът не е у мен, защото не съм го взел!
– Нали каза, че си го взел?
– Казах, че се обзалагам, че съм го взел. Всъщност трябваше да кажа, че се обзалагам, че ще го взема.
Самуна въздъхна и го пусна.
– Защо? Какъв е смисълът?
– Никакъв, освен че когато се заяде, задето някой можело да вземе един, аз си помислих: няма ли да е смешно моето бъдещо аз да се върне, да намери кесията с камъните и да вземе най-големия. И щом си го помислих, реших да го направя, ако ми падне възможност. Сега знам, че ще ми падне.
– Значи казваш, че когато се научиш да пътуваш във времето, ще използваш тази си способност, за да погаждаш тъпи калпазански номера на приятелите си?
– Сега вече схващаш.
– Трябва да ти счупя ръката.
– Но знам, че няма да я счупиш.
– Не бъди чак толкова сигурен.
– Убеден съм, защото когато бъдещото ми аз ме посети, ръката ми си изглеждаше съвсем наред. Освен това знам и че няма да се удавя, да си счупя врата при падане от дърво или разбойник да ми пререже гърлото. Няма да умра от някоя болест, няма да ме удари гръм и никой няма да ме пребие до смърт с пръчка.
– Аз не бих бил толкова сигурен.
– Че как да не съм сигурен? Аз се върнах и отидох при себе си и при Риг! Извадил съм камъка от кесията!
– Де да можех да се върна обратно и да я скрия на друго място – въздъхна Самуна.
– Вече почна да проумяваш колко е забавно! – заяви сериозно Умбо. – Стига де, хората вечно обръщат всичко на игра. Твоята истинска работа на възрастен е била да водиш войни, но не си ли си играл на война като малък? Аз съм си играл. Всички сме си играли. И затова, когато се науча да се връщам назад във времето, аз ще си играя с това! Да предупреждаваш е едно – то е просто да се появиш и да кажеш нещо. Знам, ще трябва да докажа, че умея всичко, което умее Риг, иначе ще чувствам, че съм загубил играта. Той взе ножа от един непознат. Аз взех... или ще взема... камъка, но го крада от нас, за да не липсва той на никого. Разбираш ли? Игра.
– Засега не се забавлявам – рече Самуна.
– Защото си стар и уморен и знаеш, че ще умреш.
Този път, щом Самуна посегна уж да го удари, Умбо отскочи.
– Виждаш ли? Ние сме приятели и аз те дразня по приятелски. Виждаш ли? Така правят нормалните хора.
– Нормалните деца не се държат така с нормалните възрастни – възрази Самуна, очевидно малко ядосан.
– Но ти не си нормален възрастен – отсече Умбо. – Когато ме удари, ти всъщност не искаше да ми причиниш болка.
– Ела ми малко по-близо, Умбо, и ще я видим тая работа.
– Баща ми щеше да ме събори на земята и да ми тегли няколко ритника – обясни Умбо.
– Голям напън иска – заяви Самуна. – Заради теб не си струва.
– Приятели сме! – възкликна тържествуващо Умбо.
– Е, приятелю – рече Самуна, – имам един-единствен въпрос към теб. Къде е сега този камък?
Момчето се умълча задълго. Възможно ли беше камъкът просто да е напуснал света? Дали бе престанал да съществува и после пак би се появил изневиделица от нищото? Това накара Умбо да се запита какво ли значи изобщо да съществуваш. Когато Риг се върна назад във времето и взе ножа, той си остана напълно в реалния свят на настоящето, единствената разлика бе само в това, че виждаше хората от миналото и те също го виждаха, но едновременно с това си оставаше на мястото. Камъка обаче го нямаше.
Ами ножът? Той беше собственост на чуждия човек. Риг се пресегна и го взе и Умбо си спомни как го видя да се появява в ръката на приятеля му. Ножът продължи да съществува. Проблемът беше, че бе прескочил векове, може би и хилядолетия. Изскочил беше от тях. Защото Риг беше бръкнал назад във времето и го беше преместил. Това се бе случило и със скъпоценния камък. Той никога не е преставал да съществува, само бе променил мястото си. И епохата. Ножът бе пренесен от ръката на Риг. Камъкът щеше да бъде пренесен от ръката на Умбо. Те бяха слезли надолу по реката с гемия. Във всеки миг между Площадката на Подмокрената и О те продължаваха да съществуват някъде в света – на гемията. Но за ножа и за скъпоценния камък лодка нямаше. И река нямаше. Движението беше мигновено. А Умбо не искаше да мисли вече за това, главно защото Самуна изглеждаше крайно самодоволен, че го е накарал да се замисли над такава задача, че да замълчи.