И когато се събуди, сръчкан от крака на един лодкар, който му смънка: „Вечерята, момче“, той почти бе забравил чувството, обзело го точно преди да заспи – че всичко се движи забавено. А дори и когато си го спомни, само си помисли: „Чудя се дали това е усещането, когато си под въздействие на магията за спиране на времето“.
– Глупак – прошепна той на глас.
– Какво? – попита лодкарят до него. Бяха спрели на брега за обяд и кратка почивка и в момента при прътите нямаше никого.
– Такъв съм – поясни Умбо. – Сам се нарекох глупак.
– И съвсем правилно – рече лодкарят. – Макар че за всички останали това е очевидно от няколко дни вече.
Умбо му се ухили бързо – хубаво му беше, че го приемат, въпреки че ги беше спечелил Самуна, а не той самият. Но когато погледна Самуна в очите над тлеещите въглени, все още живи в железния мангал, му намигна и кръчмарят кимна. Напредък.
Същия следобед Умбо се опита да установи кое вкарваше самия него в транс. Не беше сънливостта – тя бе завършекът на явлението, а не онова, което го задействаше. Не беше и съсредоточаването – той не мислеше за ритъма „Прът-пръчка, прът-пръчка“, докато гребците от двете страни тласкаха поред. По-скоро беше нещо друго, по-различно от усещането, което изпитваше, докато го прилагаше на другите, ала по странен начин пак същото. Все едно се учиш да използваш нов мускул – и колкото повече се упражняваше, толкова по-лесно се оказваше в онова вътрешно място, където времето забавяше ход или пък неговият собствен ход се ускоряваше.
Сякаш вместо да си въздейства по някакъв начин, той просто бе открил мястото вътре в себе си, където времето вече се движеше с различна скорост. И когато натрупа опит, осъзна, че има много по-голяма власт над своя транс и можеше да го използва много по-разнообразно, отколкото хода на времето на другите, когато прилагаше върху тях номера си. Можеше да ускори своето темпо много повече, отколкото тяхното, и можеше да го разнообразява, като използва доста различни скорости. Когато го прилагаше върху самия себе си, той не се уморяваше, чувстваше се ободрен, а не изтощен.
– Много хубаво – измърмори Самуна. – Но можеш ли да го правиш с отворени очи?
Умбо се събуди. Или не, всъщност този път той не беше заспал, но излизането от транса на времето винаги беше като пробуждане, въпреки че едновременно с това се чувстваше така, сякаш излиза от дома си и попада в един много по-жесток свят.
– Ти как разбра, че правя точно това? – прошепна момчето.
– Защото когато седя до теб или минавам покрай теб, усещам, че същото се случва и с мен – измърмори Самуна. – Крачката ми се ускорява. И усещането е по-силно, отколкото когато се упражняваше върху всички ни в началото. Когато се приближа до теб, то се усилва, а като се отдалеча, отслабва.
– Мислиш ли, че другите го усещат?
– Ако го усещат, не знаят на какво се дължи. За човек на моята възраст чувството е, сякаш си по-млад и по-свеж, по-малко уморен. Мисълта ми се изостри, виждах по-ясно, чувах шумове отдалече и ги различавах по-лесно. С други думи, просто ми беше хубаво. Кой би обвинил момче, спящо на палубата, за това, че му е хубаво?
– Наистина, трябва да си отворя очите – рече Умбо. – Не знам защо още не съм. Не мисля, че е нужно да ги държа затворени, за да го предизвикам, вече не. Но просто не знам дали ще има нещо за гледане. Риг виждаше как хората се движат във времето, без аз да му помагам.
– Но ти умееш да придвижваш хора назад във времето, независимо дали той вижда нещо там или не.
– Риг ми е нужен. Много. Може би няма да предам известието, докато той не се освободи от плен.
– Ако ставаше така, то тогава Риг щеше да предава съобщенията вместо теб, нали? – изправи се Самуна. – Моята почивка свърши, днес аз съм на „пръчка“. Пръчка, прът, пръчка, прът – нищо чудно, че тия лодкари имат нужда от толкова много халби силна бира, когато се отбиват в Площадката на Подмокрената!
През останалите два дни на пътешествието по реката Умбо така се усъвършенства в приплъзването в ускореното време, че му се налагаше с усилие да се възпира. Когато успееше да спре, той се чувстваше вял и се чудеше дали способността му да ускорява себе си спрямо света не е като бирата за лодкарите – начин да направиш света по-светъл и приятен. Защото беше хубаво да усеща всичко толкова ясно и да има време да помисли какво иска да каже, преди да заговори. Когато имаше време да помисли за отговора, преди да го каже, или пък да премълчи, понечеше ли да каже или да попита нещо глупаво, той изглеждаше по-умен и пред другите, и пред себе си.