– Защото хората забравят – бе отговорил Риг на Баща си. Често му отговаряше така.
– Правилно, Риг. Хората забравят. Но ти и аз, Риг... Ние не забравяме, нали?
Но Риг знаеше, че това не е вярно. Той не можеше да си спомни много неща. Помнеше пътя по камъните. Но не се доверяваше на този спомен – винаги го проверяваше отново в началната точка, точно над повърхността на езерото.
То изглеждаше толкова спокойно, но Риг знаеше, че ако хвърли камък, той няма да потъне във водата, а незабавно ще бъде изтласкан към водопада толкова бързо, сякаш някой го е хвърлил под водата. Ако сам паднеше във водата, и той щеше да бъде завлечен и хвърлен от скалата за две секунди, след като се блъсне в шест-седем големи камъка по пътя, и във водопада щеше да падне един окървавен и пребит Риг, може би разкъсан на няколко парчета.
Той стоеше и оглеждаше водата, виждаше и усещаше следите на безбройни пътници.
Не приличаше на главен път, толкова нагъсто покрит със следи, че Риг страшно трудно би успял да избере отделна, и дори да успееше, би я загубил почти веднага.
Тук следите бяха само стотици, не хиляди или милиони.
И тревожно голям брой от тях не успяваха да стигнат до другия бряг.
Те стигаха до това или онова място, а после внезапно се втурваха към скалата; сигурно бяха завлечени от водата.
После, разбира се, имаше и много стари следи. Затова Риг бе успял да се досети за скалната ерозия и начина, по който водопадите с времето отстъпваха назад и ставаха все по-ниски. Защото Риг виждаше следите, кръстосващи във въздуха, по-високо от водопада и бездната, ширнала се под него. Тези следи тичаха и залитаха също като сегашните, защото хората, които ги бяха оставили, бяха минавали по други камъни, стърчащи сред друго, по-високо и по-дълбоко езеро. А там, където са били мостовете, хиляди древни, угасващи следи прекосяваха въздуха без прекъсване.
Разбира се, земята се бе изменила, водата бе спаднала. Човек, способен да види онова, което виждаше Риг, беше длъжен да проумее, че водопадът се измества.
Но днес той беше тук, а тези камъни бяха камъните, по които трябваше да прекоси.
Риг винаги избираше маршрута, по който почти всички бяха успели да прекосят невредими. Винаги поемаше по маршрут, достатъчно далеч от ръба. Спомняше си – или помнеше разказа на Баща си за това, но той беше толкова близък до спомен, че нямаше значение – как Бащата за пръв път бе открил способността му да намира стари следи тук, на брода през водата. Бащата се готвел да скочи с малкия Риг на ръце от един камък на друг и Рик изкрещял: „Не!“. И накарал Баща си да избере друг маршрут, защото, както той му разказа, „ти извика – ето по този, другия път никой не е падал във водата“. Сега Риг виждаше същото, което бе видял тогава: следи, прескачащи от камък на камък, различни хора, разделени от дни, години, десетилетия. Той виждаше кои от следите на падналите са стари и кои – пресни. Избра път, който изглеждаше сух и бе използван най-скоро.
Виждаше и собствените си следи от миналото, разбира се.
И естествено, не виждаше нито една следа от Баща си. Ама че странно, синът да е сляп точно за това; да вижда всеки човек на света или поне пътя, по който бе минал, освен пътя на собствения си баща. Сега трябваше да провери изчисленията си двойно, защото се налагаше да премине с много тежък, обемен и неудобен товар от кожи на гърба си. Преходът, толкова лесен, ако носеше само манерка, капани и малко храна, сега изискваше той да скочи върху един твърде малък камък – щеше да изгуби равновесие и да падне във водата.
Беше направил три скока и стоеше върху суха каменна платформа, широка цели два разтега, когато мярна някакво движение и видя на другия бряг около десетгодишно момче. Стори му се познато, но тъй като ходеше във Водопаден брод горе-долу веднъж годишно, децата растяха и то можеше да е и по-малкият брат на момчето, за което го мислеше. Или да е момче от съвсем друго семейство, или пък напълно непознато.
Риг му махна за поздрав и момчето махна в отговор.
Риг направи следващия скок и сега стоеше върху много по-малък камък и нямаше място за бягство. Това беше най-коварното място на брода, където рискът да загине беше най-голям, и той си помисли, че може би трябваше да остави товара си на големия камък, от който току-що бе скочил, и да прекоси само с една трета от кожите, а после да се върне за останалите. Никога не беше прескачал с такъв товар – Бащата винаги носеше повече от половината. Още не беше късно да се върне на голямата платформа и да раздели кожите. Но тогава видя, че момчето се е преместило на един камък. Беше твърде близо до ръба на водопада. Риг знаеше, че оттам започва пътека, по която умираха най-много хора.