Но колкото и време да прекарваше в „ускореното време“, дори не зърна „дирите“, които Риг твърдеше, че вижда непрекъснато, да не говорим за хора от други епохи. Изглеждаше му безнадеждно, защото когато изпращаше Риг в ускореното време, приятелят му трябваше да избере една отделна диря и да се съсредоточи върху нея, за да се появи достатъчно ясно изображение на съответния човек, че да му пребърка джоба. Но Умбо не виждаше никакви дири и не можеше да избере цел, върху която да се съсредоточи – затова и не можеше да накара другите да изглеждат по-реални и материални. „Не мога... И все пак успях“.
Чак когато пристигнаха в Площадката на Подмокрената, им се удаде отново възможност да поговорят, защото Самуна познаваше добре тази част на реката, беше я изръшкал нагоре-надолу, за да купува бакалски стоки и платно, инструменти и сечива, мебели и ободрителни напитки за хана. И затова, колчем подминеха някое място, той споделяше мнението си за него:
– Никога не купувай чаршафи от тъкачите в тоя град, много тесни ги тъкат, не можеш да постелеш едно прилично голямо легло! Сигурно това е град на джуджета!
А после и лодкарите споделяха мнението си за мястото.
– Там има едно момиче, толкова грозно, че вече не кастрират шопарите, само ги водят да я погледнат, и такъмите им се вцепеняват и падат самички.
Умбо осъзнаваше, че казаното от Самуна не винаги беше буквално вярно, а онова, което твърдяха лодкарите, почти никога не беше. Ала никой не лъжеше съзнателно и всички се забавляваха помежду си. Добре разбираше защо лодкарите предпочитаха да живеят в свят, в който нещата бяха преувеличени или чиста проба измислици – с всичкото това бутане с пръти по неизменната река и надолу, и нагоре по течението. Докато Самуна, войникът, твърдоглавият занаятчия, труженикът на всички занаяти, имаше нужда да гледа трезво света.
Когато пристигнаха, те се сбогуваха с лодкарите, които не спряха да пренощуват. „Защо да ви връщаме за ядене и бира същите тези пари, които току-що ни дадохте за пътя?“ – рече капитанът. Подмокрената не прояви никакъв интерес нито към Умбо, нито към собствения си мъж. Каза, че била заета и нямала време за посрещания, нали всичко било на нейните ръце, докато те се правели на пътешественици из далечни страни. Самуна не я наруга, както би направил бащата на Умбо, а се нареди до нея и º помогна да свърши всичко по-бързо. И докато се трудеха един до друг, тя сегиз-тогиз започна да се усмихва – все още не го поглеждаше, само се усмихваше. Сетне започна да си тананика, после се разпя и накрая започна да му разказва разни истории, случили се, докато го нямаше.
Междувременно Умбо също се залови да помага, макар и да не умееше да върши много от работата, която вършеха те, и трябваше да се учи с гледане. С това обаче се справяше много добре, защото можеше да се ускори дотолкова, че да има достатъчно време да гледа, докато разбере точно какво вършат, а после да наблюдава собствените си действия и да се поправя. Не се движеше по-бързо от обикновено, беше в точно съответствие във времето на хората, животните или предметите, с които си взаимодействаше. Но докато действаше, той имаше време да помисли пак и да се спре или да промени нещо. Това беше прелест и разкош – тази способност да преосмисляш и все пак да имаш време да промениш хода на действията си. И сега най-сетне проумяваше как дарбата да ускорява бе от полза за хората, върху които я упражняваше, макар и преди да не го разбираше. „Те наистина са по-способни да осъществят замисленото от тях, когато аз ги ускоря“. Човека скитник го наричаше „забавяне“, защото всичко около теб сякаш се извършваше с лениво темпо. Той го беше разбрал напълно погрешно, сякаш мислеше, че Умбо въздейства върху самото време, а не върху възприятията и мисловните процеси на човека в течение на времето. На Умбо му олекна, като разбра, че Човека скитник не е знаел всичко на света, и се зачуди дали и самият той го е осъзнал, преди да умре. Или може би беше умрял, защото бе толкова сигурен, че знае всичко, та не му беше хрумнало, че може и да греши за посоката, в която ще падне отсеченото дърво.