Вечерята беше най-вкусното нещо, което Умбо бе ял покрай реката, и той го отбеляза.
– Така е, защото сега все едно ядеш със семейството си, не е оная помия, която лочим с прасетата – обясни Самуна. Подмокрената го фрасна по темето и заяви:
– Ние ядем от същия казан като гостите и това ти много добре го знаеш, Самун! Няма да търпя да говориш друго!
– Не, любов моя, няма да търпиш да говоря друго в твое присъствие!
Това му спечели още един тупаник, още по-силен.
Стаята, в която настаниха Умбо, този път не беше стая за гости, а мъничка спалня до тяхната собствена. Той се досети, че това беше стаята, в която щеше да спи детето им, ако имаха дете. На колко ли години е Подмокрената, зачуди се той, докато се подготвяше за лягане. Дали можеше да има деца? Кой ли от двамата не можеше? Когато са построили хана, очевидно са имали намерение да си родят деца. Тъжно беше, че те не можеха да имат желаното, пък простак като баща му правеше бебета на жените всеки път, когато им посегнеше, а само небесата знаеха защо ли някоя изобщо го допуска до себе си. Тъкмо беше заспал, когато усети Самуна да го разбутва полека.
– Какво? – измърмори той.
– Знам, че не ги виждаш, но има ли значение, ако знаеш точно къде са? – попита го ханджията.
Умбо беше твърде уморен и не можеше да проумее за какво точно го питат. След малко той отново се унесе в сън. Но когато се събуди посред нощ, защото му се пишкаше, думите отново изплуваха в съзнанието му, вече добили смисъл. Усети се, че ги е сънувал. Присъни му се Риг, който от дълго време стоеше до каретата, и нямаше нужда Умбо да го вижда, за да му предаде съобщението си. Същото беше и с известието до самия себе си – беше го получил, докато лежеше в леглото в странноприемницата в О. Тоест и той дълго време не бе помръдвал от мястото си и нямаше нужда да вижда самия себе си, за да предаде съобщението.
Вече буден, Умбо се опита да си спомни как изглеждаше неговото аз от бъдещето и сега разбра, че главата му беше наведена, сякаш се взираше в някакво петънце на пода, а не в себе си, лежащ на леглото. Изглеждаше срамежлив и смутен, но ако просто не виждаше нищо, а говореше в празното пространство с надеждата, че някой ще го чуе? Но не, той беше чул какво го попита. Дали? Може би, след като вече знаеше какво ще каже Умбо от миналото – нали сам го бе казал, Умбо от бъдещето можеше да му отговори.
Той затвори капака на нощното гърне, сети се за снощната вечеря и за малко да слезе и да опита да се ускори и да заговори на невидимите варианти на себе си, на Самуна и Подмокрената. Ала се възпря навреме. Не можеше да направи това, защото не го беше правил. Снощи нямаше нито посещение, нито вест. Щеше да му се наложи да го направи тази вечер. Освен ако Самуна беше прав и за него бе напълно възможно да се върне назад и да предаде съобщение там, където съобщение не е получено, и то щеше да се получи и да промени бъдещето, и после нямаше да има нужда да го предава отново. Но Умбо не виждаше как би било възможно това. Толкова влудяващо беше, че докато се мъчеше да го проумее, то го приспа още щом се пъхна под завивките. На другия ден не каза на Самуна нищо за сънищата и недоуменията си, а за плановете си – още по-малко. Следобед успя да отмъкне малко хляб и сирене от кухнята и да го отнесе в стаята си, защото възнамеряваше изобщо да не вечеря на масата. За да не се обърква от въпроса дали може да предаде съобщение в миналото, чието получаване не бе виждал при предаването му, преди сам да го предаде, той реши да не присъства на мястото, където то щеше да се получи. И затова се престори, че го наболява глава и има нужда само да поспи, за да му мине, и се прибра в стаята си. Изяде си хляба и сиренето. Де да беше се сетил да донесе и вода или слаба бира! Но устоя, не излезе от стаята и изчака къщата да утихне. Чак когато стана тъмно и тихо, се надигна и слезе по стълбите под мъждивата светлина на звездите и сребърния нощен пръстен, която влизаше през капандурите и прозорците, после тръгна опипом по тъмния коридор. Влезе в стаичката до кухнята, където бяха вечеряли Самуна и Подмокрената, късно както винаги, след като обслужат гостите. Там нямаше никого и в стаята беше тъмно, само огънят трепкаше в печката.
Чак след като си представи къде са седели Подмокрената и Самуна, той осъзна колко пробойни има в неговия план. Защото въпреки че сам не бе присъствал на вечерята, беше сигурно, че ако са получили съобщението му – онова, което той се готвеше да напъха в близкото минало и да им предаде сега, те щяха да се качат в спалнята му, да го събудят и да му съобщят за успеха.
Освен ако не съм им казал да ме оставят да спя и да не ме безпокоят до сутринта. „Точно такова трябва да е съобщението ми – да си легнат, както обикновено, и да не ме будят до сутринта!“ Доволен, че е разрешил противоречията, Умбо затвори вратата и без шум изпадна в транса на ускорението.