– Трябва да се науча и как да предавам съобщения в миналото, и то точно в нужния момент.
Самуна се изкиска.
– Ти изобщо не си се събудил. Но утре ще опитаме постоянно да изпращаш съобщения, докато не поемеш в нужната посока. Или пък можем да изберем място, където да пишеш съобщения върху земята.
– Това надали ще свърши работа – рече Умбо. – Вие дори не сте ми чули гласа, прав ли съм? Само сте ме видели.
– И те хванахме за ръцете – напомни му Подмокрената. – Ти не усети ли, че те хванахме за ръцете?
– Усетих – призна Умбо. – Усетих и миризмата на кухнята.
– Много ясно – обади се Самуна. – Та ти беше в кухнята.
– Искам да кажа, че усещах мириса на вечерята, все едно е топла. Сега си го спомням, но тогава си помислих, че е сън.
– Знаем, че можеш да надраскаш съобщение върху пръстта, Умбо, защото си успял да изровиш една кесия, заровена в пръстта, и пак да покриеш мястото, така че да не те издаде – рече Самуна.
– За каква кесия говорите? – поинтересува се Подмокрената.
– За кесия със скъпоценни камъни – отвърна Самуна. – Когато задържаха Риг, ние се върнахме и я изровихме. Само че Умбо явно се е върнал от бъдещето, оплячкосал е малкото ми скривалище и е извадил от нея най-големия камък.
– Всеки може да го е взел – рече Подмокрената.
– Всеки, който е с всичкия си, би взел цялата кесия – възрази Самуна.
– Не може да съм бил аз – изхленчи Умбо. – Аз пътувам във времето само към бъдещето. Което не струва, тъй като всички така или иначе ще попаднем в бъдещето.
– Всичките истории за призраци... – отбеляза Подмокрената. – Всички привидения сигурно просто са били такива като тебе. Обикалят из някоя къща и ако са много уморени, случайно изпадат в това забързване, дето ти говориш за него, и неволно оставят подире си свой образ или себе си в действителност, тъй като могат да докосват и да усещат мирис... И това ги отнася в бъдещето, и хората след много десетилетия ще видят как този призрак си върши там своите си работи. Те може би дори не подозират за това.
– Ако го правят като мен, знаят какво правят – възрази Умбо.
– О, значи ти си наясно какво правиш? – попита Самуна. – Не беше ли точно ти тоя, който си мислеше, че изпраща съобщения назад в миналото, а те всъщност са пристигали на погрешно място, в бъдещето?
– Оставете ме да спя – примоли се Умбо. – Толкова съм скапан, че ще пукна.
– Но запомни това, когато отново заспиваш, Умбо – рече Самуна. – Ти наистина успя. Ти наистина се придвижи във времето.
– Да, бе, нали – възкликна Умбо, а после пак се унесе в сън, но този път засънува брат си, застанал на ръба на водопада. И усети как един въпрос настоятелно напира в онази част от него, която знаеше, че това е сън: защо не мога да се върна и да кажа на Киокай, да го спася, преди да отиде на водопада?
Може и да съм го направил, помисли си той, докато отново се унасяше в сън. Може би съм го направил, обаче чак след години, когато порасна. Може би аз съм мъжът, когото на Риг му се е сторило, че е бутнал, или поне го е оставил да падне от скалата. Невъзможно.
Де да беше така.
Той отново заспа.
Глава 12
В окови
Заменимият и компютрите извършиха изчисленията възможно най-точно само след час-два.
– Ако твоите екстравагантни и недоказуеми догадки се окажат верни, то да, засечките на времепространството биха могли да позволят всичките деветнайсет варианта на този кораб да преминат през гънката единайсет хиляди години назад в миналото, но между преминаванията е минало достатъчно време, че те да не се припокрият и затова да не е задължително да се анихилират – установи заменимият.
– Затова може би съществуват не само един, а деветнайсет варианта на този кораб и целия му екипаж и оборудване, включително вас и мен, пилота, и всички те летят към планетата, която е нашата цел, за да я колонизират.
– Или пък не – додаде заменимият.
– О, това е твърде възхитително, за да не е вярно.
– Метафоричната жилка не влияе на реалността – рече заменимият.
– Но в изяществото на реалността присъства метафорична жилка – възрази Рам.
– Да предположим, че си прав – съгласи се заменимият. – Е, и?
– Значи ще се чувствам по-добре, докато прекарвам остатъка от живота си, без да върша нищо смислено.
– Ще имаш време да прочетеш всичките онези книги, които така и не си успял да прочетеш.
– Мисля, че няма да имам време абсолютно за нищо – възрази Рам. – Мисля, че ще съм жив само докато стигнем мястото, където е бил построен този кораб. Само структурата, която виждаме наоколо, се движи назад във времето. Когато стигнем до мястото, където е била построена, тя ще се разгради около нас.