Той заръкомаха, а после направи знак с ръце, все едно изтласкваше момчето назад.
– Върни се! – изкрещя. – Много е опасно!
Но момчето само махна и на свой ред направи знака с оттласкването – ясно беше, че не го е разбрало. Очевидно гласът на Риг не се чуваше, заглушен от грохота на водата между камъните.
Момчето скочи на следващия камък – бе поело по гибелен път. Вече щеше да му е трудно да се върне, дори и да опита. А то явно беше толкова глупаво, че бе решено да продължи.
Риг имаше само миг, за да реши. Ако се върнеше обратно, можеше да остави товара си, а после да поеме по опасен път, който щеше да го изведе по-близо до момчето, вероятно достатъчно близо, за да го чуят, достатъчно, за да го спре. Но да свали кожите от гърба си щеше да отнеме време, а през това време щеше да остане още по-далече от момчето.
И затова просто направи следващия заплануван скок. Приземи се точно и след миг бе готов да отскочи от един малко по-голям камък. Направи и следващия скок.
От момчето го деляха само два камъка.
То направи още един скок и почти успя. Но водата заля стъпалото му и повлече крака му към ръба, момчето загуби равновесие, завъртя се, двата му крака цопнаха във водата и тя го задърпа яростно.
Момчето, в края на краищата, се оказа не толкова глупаво. То знаеше, че е обречено да се откъсне от камъка, и затова се опита да скочи и да се улови за един по-малък камък, вдясно на ръба на водопада.
Залови се, но водата така го подмяташе, че то вкопчи пръсти в сухия външен ръб на камъка, а тялото му увисна над огромната пропаст, в чието дъно течеше реката.
– Дръж се! – извика Риг.
Кожите, добити от цяла зима траперство – сега той щеше да ги хвърли заради слабия шанс да спаси момче, толкова глупаво, че несъмнено заслужаваше да умре.
Само за няколко мига Риг успя да развърже ремъците и да отърси товара от кожи от раменете си във водата.
Сега беше толкова близо до ръба, че огромният вързоп се блъсна само веднъж в камъните, докато се носеше към водопада, а после изхвърча във въздуха и се сгромоляса долу.
Междувременно Риг скочи към камъка, на който момчето не бе успяло да се закрепи. Той успя, въпреки че то го беше оплискало с вода и намокрило.
– Дръж се! – извика отново. Сега виждаше само пръстите на момчето, вкопчени в скалата.
На камъка нямаше достатъчно място, за за скочи и Риг. Въпреки че беше много близо, твърде вероятно беше да ритне пръстите на момчето. Затова коленичи на своя камък и се наведе напред с намерението да се залови с ръце за другия камък и да превърне тялото си в мост. Ала се случи нещо странно. Риг и преди бе попадал в напрегнати ситуации и знаеше какво е сетивата ти внезапно да се изострят и всеки миг да бъде изживяван в по-голяма пълнота. В такива моменти му се струваше, че времето е спряло. Но всъщност не беше така. Както му обясни Бащата, в човешкото тяло има жлези, които отделят вещество, увеличаващо силата и скоростта ти в моменти на напрежение.
Сега изобщо не беше същото. Когато Риг усети, че се накланя напред – действие, което би трябвало да отнеме по-малко от секунда, внезапно му се стори, че потъва в някакво много гъсто вещество. Имаше време да забележи всичко, и макар да не можеше да върти очите си по-бързо, отколкото би могъл да раздвижи която и да е своя телесна част, вниманието му можеше да се измества толкова бързо, колкото той желаеше, така че всичко, което влизаше в полезрението му, дори по краищата, беше видимо. Това не се дължеше на вещества, отделяни от жлезите.
Мисли за това само миг, защото нещо още по-странно обсеби вниманието му. Заедно с хода на времето се промениха и следите, които виждаше във въздуха. Станаха по-плътни. И се превърнаха в хора.
Всеки човек, който се бе опитвал да премине оттатък по камъните на това място, отначало бе движещо се петно, а после – човек в плът и кръв, който се придвижваше с реалната си крачка. Съсредоточеше ли се върху някого, Риг го виждаше как върви, скача, мята се от камък на камък. Веднага щом се съсредоточеше върху някой друг, останалите отново се превръщаха в движещи се ивици. И докато се накланяше, той видя и се съсредоточи върху един босоног мъж, застанал точно в средата на камъка, в който се беше вкопчило момчето. Мъжът стоеше с гръб към него, но тъй като Риг се накланяше надолу много бавно, имаше достатъчно време да забележи, че човекът е облечен в костюм, подобен на облеклото на старите повалени статуи и разрушени фризове по рухналите сгради там, където по-новият от двата стари моста някога е бил вграден в скалата.
Риг осъзна, че ще падне право върху мъжа. Но той не можеше да е от плът, нали? Това беше само проява на Риговата дарба, странно изменена в този миг на страх, а следите никога не бяха веществени.