Сега изобщо не беше същото. Когато Риг усети, че се накланя напред — действие, което би трябвало да отнеме по-малко от секунда, внезапно му се стори, че потъва в някакво много гъсто вещество. Имаше време да забележи всичко, и макар да не можеше да върти очите си по-бързо, отколкото би могъл да раздвижи която и да е своя телесна част, вниманието му можеше да се измества толкова бързо, колкото той желаеше, така че всичко, което влизаше в полезрението му, дори по краищата, беше видимо. Това не се дължеше на вещества, отделяни от жлезите.
Мисли за това само миг, защото нещо още по-странно обсеби вниманието му. Заедно с хода на времето се промениха и следите, които виждаше във въздуха. Станаха по-плътни. И се превърнаха в хора.
Всеки човек, който се бе опитвал да премине оттатък по камъните на това място, отначало бе движещо се петно, а после — човек в плът и кръв, който се придвижваше с реалната си крачка. Съсредоточеше ли се върху някого, Риг го виждаше как върви, скача, мята се от камък на камък. Веднага щом се съсредоточеше върху някой друг, останалите отново се превръщаха в движещи се ивици. И докато се накланяше, той видя и се съсредоточи върху един босоног мъж, застанал точно в средата на камъка, в който се беше вкопчило момчето. Мъжът стоеше с гръб към него, но тъй като Риг се накланяше надолу много бавно, имаше достатъчно време да забележи, че човекът е облечен в костюм, подобен на облеклото на старите повалени статуи и разрушени фризове по рухналите сгради там, където по-новият от двата стари моста някога е бил вграден в скалата.
Риг осъзна, че ще падне право върху мъжа. Но той не можеше да е от плът, нали? Това беше само проява на Риговата дарба, странно изменена в този миг на страх, а следите никога не бяха веществени.
И все пак този мъж изглеждаше толкова истински — космите и порите по прасците му, ожуленото на глезена, където нещо го беше одраскало, разнищеният и протрит подгъв на полите му, увисналата и полуотпорена лента с бродерия, пришита към тях. Някога мъжът се бе обличал изискано, а сега елегантните му дрехи се бяха превърнали в дрипи. Каквато и злочестина да го бе сполетяла, в този миг той пречеше на Риг. Риг си помисли: „Хората, на които не обръщам внимание, се превръщат в движещи се петна. Ако отклоня мислите си от него, и той ще стане невеществен“.
Затова се опита да се съсредоточи върху една жена, която се беше опитала да скочи върху същия камък, но се бе подхлъзнала и начаса бе паднала във водата, завлечена от течението. Направи го — и видя ужаса по лицето й, който почти на мига се смени със смъртно уплашения поглед на животно, знаещо, че няма как да избяга. Но мъжът пред него не изгуби веществеността си, не се разми, поради очевидната причина, че когато бе дошъл на това място, без значение преди колко години или векове, той не бе паднал веднага. Продължаваше все така да стои там и затова вместо да го раздвижи, отместването на Риговия поглед го направи неподвижен.
Челото на Риг се удари в прасеца му. Той усети силата на удара, ала се движеше толкова бавно, че усети с челото си плътността на кожата му, и после, когато бе принуден да завърти глава — триенето на чуждия крак по лицето си.
И също както лицето му се извърна, за да се плъзне по крака на мъжа, така и под тежестта на главата и рамото му при удара кракът на мъжа поддаде, той залитна и се катурна напред. „Дойдох да спася момче, а сега убивам мъж“.
Но този мъж беше войник или атлет — докато падаше, се извъртя, протегна ръце, вкопчи се в скалата и увисна на двете си ръце.
Лявата му длан напълно покриваше дясната ръка на момчето. Противно на онова, което го бе учил баща му, сега Риг виждаше, че два много плътни обекта можеха да заемат едно и също място по едно и също време. Или технически погледнато, не по едно и също време, защото мъжът всъщност беше тук от стотици години, ала за Риг моментът беше един и същ. Ръката на мъжа беше плътна. Риг я усети със своята длан, когато тя отскочи напред инстинктивно, за да намери опора след сблъсъка с крака на мъжа, хлъзна се по камъка и се блъсна в пръстите на дясната му ръка.
Резултатът беше, че Риг спря да се плъзга точно преди коленете му да се хлъзнат от другия камък във водата. Тялото му сега образуваше мост между камъните, тъкмо както бе възнамерявал. Мъжът, без да иска, му беше спасил живота.
Но Риг не му върна услугата. Първо го беше съборил от мястото му и катурнал във водата. А после дланта му, плъзнала се по камъка, се бе блъснала в пръстите на мъжа и избутала дясната му ръка от ръба.